— Знаеш ли, по-добре изобщо не си прави труда да ми резервираш билет, а виж първо нашия самолет! Само ако вече е зает, ще използвам редовните!
След петнадесет минути Джош й позвъни.
— Имаш късмет! Нашият самолет е на летище „Тетърборо“ и е свободен! Но до три следобед трябва да бъде обратно тук! Виктор Матрик го е резервирал за четири!
— Няма проблеми — извика тя и си погледна часовника. Беше шест и петдесет и три минути. Това й предоставяше достатъчно време да отлети до Палм Бийч, да грабне децата и да се върне навреме в Ню Джърси.
Взе опърпания си куфар — онзи същия, който разнасяше със себе си вече цял месец и не си беше направила труда да разопакова, както и малкия куфар на колелца, който си беше купила на аерогарата в Париж, пълен с подаръци за децата. Олюлявайки се, тя се запъти към асансьора в коридора. Мускулите я боляха от изтощение. Напомни си, че трябва да се стегне още мъничко — още само няколко часа и тогава целият този кошмар може би ще е приключил!
— Здравейте, госпожо Хийли! — подвикна й рецепционистката. — Напускате ли ни вече?
Уенди се закова на място.
— Ами… не съм много сигурна — отговори, едва сега давайки си сметка как изглежда. Не си бе направила труда нито да си изплакне лицето, нито да си измие зъбите. Беше облечена със същата тениска, с която беше пътувала (и с която беше спала снощи, ако преживяването изобщо можеше да се нарече сън), а панталоните й, някога стегнати, сега бяха отпуснати като торба от продължително носене. Несресаната й коса беше вдигната с шнола. Обаче защо да й пука?! — Първо трябва да видя какво ще стане. После ще ви уведомя, става ли?
За щастие младата жена не възприе нито поведението й нито външния й вид като необичайни (нали беше свикнала с всякакви ексцентрични типове от развлекателния бизнес!). Само кимна, усмихна се, отвори и вратата и каза:
— Между другото, поздравления за вашите номинации!
— Благодаря! — кимна Уенди.
Очевидно този свят се интересуваше единствено от номинациите за „Оскарите“. Ако ги притежаваш, значи управляваш планетата. Но не можеш да си задържиш съпруга. Пред хотела спря такси и се качи в него.
— Летище „Тетърборо“, моля!
Таксито потегли толкова — рязко, че я залепи за седалката. Това необмислено тръгване за Палм Бийч може би беше истинска лудост — неблагоразумен ход, който като нищо ще влоши нещата още повече. Но тя нямаше никакъв друг избор. Когато децата й пораснат, какво ще си помислят? Как тогава ще им обясни, че Шейн ги е откраднал и че тя не е сторила всичко по силите си, за да ги върне? Е, може би малко преувеличаваше (все пак нали бяха просто на почивка в хотел „Брейкърс“ за уикенда!), но ако клъцнеш бляскавата част, сценарият си оставаше по принцип същият.
Няма какво повече да се чуди! Просто трябва да отиде и да спаси децата си от Шейн! В крайна сметка това бяха нейните деца!
Седнала на задната седалка на таксито, Уенди дръпна една суха кожичка от долната си устна и за пореден път се замисли за чудноватата поредица от събития, довели я до този момент… Таксито летеше със сто километра в час към летището, за да се качи тя на частния самолет на компанията, който да я откара до Палм Бийч. Оттам трябваше да вземе децата от съпруга си. Том пък се опитваше да се разведе с нея, защото й се бе наложило да прекара цял месец в Румъния, за да поправи филм за 125 милиона долара, за който тя единствена носеше отговорност.
Във всичко това имаше нещо смущаващо неизбежно.
И как стана така, че само преди двадесет и четири часа всичко бе изглеждало съвсем наред? Тя стоеше върху кална могила с изглед към бедно селце и наблюдаваше Джени Кадин как се опитва да води една крава по каменистата пътека. Кравата обаче не помръдваше. И това продължи повече от час.
— Не можем ли да вземем друга крава? — попита Уенди.
— Няма друга крава. Тук няма никакви крави. Тази трябваше да я докараме чак от Молдова — отговори някой.
— Не може да няма друга крава! Откъде си вземат млякото хората по тези места?
— Друга крава вече е на път! — изрече някой в слушалките на главата й, свързани с малкото уоки-токи, прикрепено за задната част на панталоните й. Участието й във филма на това ниво — да се държи като оберфюрер на целия екип — не беше сред обичайните роли на един президент на филмова компания. Но тя бе решила, че ако въобще има някакъв шанс този филм да стане, ще се наложи да се поизцапа малко. Налагаше се да бъде на предната линия, в окопите, заедно с войската.