Понякога Нико си казваше, че би трябвало да приеме тези негови думи като обида, но странното е, че не гледаше на тях по този начин. Защото Сеймор в голяма степен беше прав. Всеки от тях си имаше своите силни и слаби страни, но те се бяха научили да толерират различията си, защото знаеха, че заедно са непобедим екип. Именно на това се крепеше и бракът им. Когато и Нико започна да печели много пари, двамата стигнаха до заключението, че Сеймор вече спокойно може да напусне работата си като инвестиционен банкер, за да се посвети на истинското си призвание — да преподава в Колумбийския университет. Нико бе изключително горда от факта, че точно заради нея съпругът й е в състояние да се отдаде на една смислена, макар и твърде лошо платена кариера. Въпреки че понякога се питаше дали всъщност Сеймор съзнателно не е режисирал нещата точно в тази посока — още от деня, в който се запозна с нея, започна да я окуражава и да я обучава как да жъне успехи и как да превзема корпоративните върхове, за да може той самият да си позволи да ги напусне.
Тя, разбира се, се бе оказала много добра ученичка. Не че се бе нуждаела от Сеймор за амбицията и успехите си.
И сега Нико каза в телефона:
— Значи няма да имаш време да поговорим за партито, така ли?
Имаха си традиция на всеки две седмици да организират в дома си някакво парти — от вечери в тесни кръгове за дванадесетима, през бюфети за петдесет, та до коктейли за стотици. Тези събития имаха изцяло делова цел — бяха предназначени да поддържат имиджа на Нико на съответната висота, да създават нови връзки, както и да са сигурни, че знаят всичко, което става, още преди да се е появило в новините. Нико изобщо не харесваше тези партита, но си даваше сметка, че Сеймор е прав, затова продължаваше да ги организира, за да му достави удоволствие. Не че това й създаваше някакви трудности. С всичко се занимаваше съпругът й — намираше фирми за организиране на тържества, избираше менюто и поръчваше алкохола, въпреки че у тях никой никога не се напиваше. Сеймор мразеше пияните хора. Ненавиждаше онези, които губят контрол над себе си, а освен това бе въвел правилото най-късно до десет и половина вечерта всички да си бъдат по леглата.
— Ще поговорим за това довечера — отговори сега съпругът й. — Ще се прибереш ли навреме?
— Все още не знам — каза Нико. — Ако не се лъжа довечера май има нещо за превенция на рака на гърдата.
— В такъв случай най-добре върви! Изцяло в твоя полза е да ти видят физиономията!
И затвори. Нико усети, че внезапно я наляга огромно изтощение. Вече не можеше да се весели никъде. Но някога не беше така. В началото, когато се издигаше и когато всичко беше все още твърде ново, животът й беше истинска вихрушка. Всеки ден беше изпълнен със сладки дребни вълнения. Двамата със Сеймор се къпеха в еуфорията на непрестанните постижения и победи. Проблемът бе в това, че никой не се сещаше да те предупреди, че трябва да продължиш да побеждаваш. Че не трябва да си позволяваш да спираш. Че трябва да продължаваш все по-нагоре и по-нагоре.
Нали в крайна сметка точно затова сме дошли на този свят! Независимо какво правиш, непрекъснато трябва да разравяш дълбините на съзнанието си, за да търсиш волята, която да ти дава криле. И да продължаваш да се опитваш. Защото, когато спреш да вървиш напред, просто умираш.
И всички забравят за теб.
Е, всъщност тя няма да щъка по тази земя, когато я забравят, така че защо да й пука?!
Нико погледна през прозорчето на колата. Най-сетне бяха тръгнали по Трето авеню, но трафикът продължаваше да бъде все така дразнещо бавен. Но не трябва да си позволява подобни мрачни мисли! Та нали само след няколко минути ще види Кърби! Представяше си го като случайна карта в живота си, като шут в пъстроцветен костюм, като красиво опакован шоколад.
— Номер триста ли казахте? — прекъсна мислите й шофьорът.
Сградата, в която живееше Кърби, представляваше огромна, бежова тухлена кула, а алеята за паркиране пред нея се виеше от Седемдесет и девета улица до Второ авеню. Типично обиталище за средната класа, но пък алеята, която по-скоро беше неудобна, отколкото полезна, вероятно е била предназначена да придаде на кооперацията известна класа. Под тентата на входа имаше две летящи врати и една плъзгаща се, която се отваряше автоматично — като онези по летищата. Във фоайето се извисяваше огромно бюро, зад което седеше портиер със заплашителен вид.