— Права си. Аз също трябва да тръгвам. И аз си имам разни дивотии за изпълнение.
Изправиха се и се загледаха неловко един в друг, накрая той се приведе и я целуна.
— Беше много приятно, нали? — попита той.
— Да, беше страхотно — промърмори тя, като й се прииска да бе по-добра с думите, за да му обясни колко невероятно всъщност е било.
— Пале! — извика той, като се отдръпна от нея. Кучето се появи в лек тръс от спалнята. — Седни! — изкомандва го господарят му. — Здрависване!
Кучето веднага вдигна лапа. Нико я пое. Здрависаха се.
8
Уенди Хийли седеше в задната част на служебния киносалон на четиридесет и третия етаж в сградата на „Сплач-Върнър“.
Киносалонът имаше петдесет места — тъмна кожа, с размерите на клубни фотьойли, а стените му бяха покрити с ламперия от светло дърво. В дръжките на креслата имаше поставки за чаши, а от дясната страна — подвижни дървени плотове за онези, които държаха да си водят бележки. В момента в прожекционната зала имаше дванадесетина човека: Питър и Сюзан — двамата изпълнителни директори, които бяха точно под Уенди в йерархията, Селдън Роуз — шефът на телевизионното подразделение, и той с двамата си помощници, Черил и Шарлийн, началниците на рекламните отдели за Източното и Западното крайбрежие, режисьорът на филма и гаджето му, както и трима от актьорите: Танър Коул, Джени Кадин и „новото попълнение“ Тони Кранли — дребен мъж с мишо изражение, за когото всички предвещаваха, че щял да стане голяма звезда, и който не можеше да направи и една крачка без личния си пиар Майра — яка, внушителна жена с медноруса коса, която приличаше на мамичка.
— Здрасти, миличка! — изрече Майра и целуна Уенди по бузата, но не и преди да бе настанила Тони в едно кресло на първия ред, точно до Танър Коул.
— Заповядай при нас! — покани я Шарлийн.
— Само след минутка! — отвърна Майра и се загледа изпитателно в Тони, който точно в този момент се правеше, че боксира Танър в ушите.
— Как върви? — попита Уенди и бутна нагоре очилата си. В момента беше леко изнервена и затова очилата непрекъснато се плъзгаха по носа й.
Майра пак погледна към Тони, подбели очи и сви рамене — жест, който предизвика усмивките на Шарлийн и Уенди.
— Не бе, сериозно, всичко е страхотно! — запротестира Майра.
— Видяхме онзи параграф на страница шеста — отбеляза Шарлийн. Въпросният параграф разказваше как Тони се опитал да опипва една прочута млада звезда по време на церемония за раздаване на награди и тя го зашлевила.
— Боже, как мразя актьорите! — въздъхна Уенди.
— Глупости! — извика Шарлийн, посочи я с пръст и отсече: — Ти обожаваш актьорите! Всички те знаят като продуцент на актьорите! А те пък обожават теб!
— Шарлийн заминава за Индия — отбеляза ни в клин, ни в ръкав Уенди.
— Ще ми се и аз да можех да замина нанякъде! — простена Майра.
— Че защо не го направиш?! — възкликна с жар Шарлийн. — Така де, има ли нещо, което да те спира? Преди месец просто се събудих една сутрин, огледах се и си казах: „За какво изобщо живея? Какво правя тук?“ И осъзнах, че имам нужда да живея. Истински. Да се махна от всичко това, за да успея да погледна всичко от нова перспектива.
— Да, като че ли всичко се свежда до това — съгласи се Уенди. — До перспективата.
— И ти можеш да дойдеш, ако искаш! — покани я Шарлийн.
— Но как да го направи? — намеси се Майра. — С всичките тези деца и какви ли не още задължения на главата!
— Ако щете вярвайте, но аз също съм мислила по този въпрос — отбеляза Уенди.
— Да бе, сега, като се замисля, можеш да излъжеш, че отиваш на снимки — вметна Шарлийн.
Уенди се усмихна. Знаеше си, че никога няма да може да направи подобно пътешествие. Но все пак самата идея за него… Още от дете си мечтаеше за дълго пътешествие. Да види света. Да се разхожда из екзотични кътчета… Но бързо изхвърли тази мисъл от главата си.
Огледа се и отново намести очилата си.
— Кого още чакаме? — попита Майра.
— Виктор Матрик — отговори Шарлийн и намигна на Уенди.
Уенди й се усмихна мрачно. Тази част от работата й беше най-неприятна. Миговете на агония преди началото на вътрешната прожекция, когато, независимо колко добър си си мислела, че е филмът, знаеш, че само след два часа може да се окажеш напълно опровергана; че онова, което си възприемала като смешно или съвсем ясно, по някакви неведоми причини не успее да докосне публиката. А после, независимо колко филма си продуцирала, независимо от успехите ти (а тя бе имала предостатъчно, даже може би повече, отколкото й се полагаше), провалите увисват над главата ти като косата на смъртта. Уенди си даваше сметка, че не трябва да допуска никакви емоции относно филмите си (нали мъжете непрекъснато обвиняваха жените, че влагат прекалено много емоции във всичко!), но бе напълно невъзможно да вложиш толкова много енергия в определен проект и да не се обвържеш емоционално с него. Затова, когато някой филм не се приемаше, все едно бе умрял някой добър приятел. Приятелят може и да е бил по принцип гадняр, да е бил истинско куку или пък неудачник, но това изобщо не означава, че не си го харесвал, че не си искал той все пак накрая да успее.