„Отложи развода за някой друг ден — отговори му Уенди. — Джени идва на вечеря! — И като послепис добави: — Нали ще се върнеш навреме?“
9
Седмо авеню номер петдесет и пет беше най-престижната сграда в Квартала на дрехите. Беше разположена точно в средата между пресечките на Тридесет и девета и Четиридесета улица и представляваше тясна постройка с дискретна елегантност и финес. Беше изградена от мрамор, а към малкото фоайе водеше въртяща се врата от блестящ месинг. На стената висеше списъкът на живущите — своеобразен наръчник „Кой кой е в модната индустрия“: Оскар де ла Рента, Дона Каран, Ралф Лорен, а някъде по средата — Виктори Форд.
Виктори погледна името си, въздъхна и влезе в асансьора. Беше се нанесла в тази сграда преди четири години, напускайки претъпкания си таван на една от страничните улички, с което съобщи на модната индустрия, че е пристигнала. Студиото й беше от по-малките — само част от етаж, в сравнение, например, с трите етажа на Ралф Лорен. Но пък половината от битката в модния бранш беше за начина, по който те възприемат хората. Точно това бе и една от причините, поради която определен моден дизайнер един ден можеше да бъде на върха, а на следващия — на улицата. Никога нямаше да забрави следобеда, когато, връщайки се от обяд, бе заварила във фоайето хамали и разбра, че Уилям Джеймсън е закрил фирмата си.
„Но пък Уили си имаше спонсори“ — напомни си тя, докато вратите на асансьора бавно се затваряха. В горната част на кабината се виждаше дълга редица със запазените марки на всички дизайнери в сградата — докато асансьорът минаваше покрай етажите им, знаците светваха. Клюката твърдеше, че Уилям продължавал да прави пари, но не достатъчно, че да задоволи спонсорите си, така че те му спрели кранчето. А престъплението му беше единствено трите последователни неуспешни сезона.
„Това никога няма да се случи с мен!“ — помисли си свирепо тя. Освен това Уилям беше станал велик. А тя все още не е достигнала подобни висоти. Поне засега.
Асансьорът иззвъня и над вратата светна розовото лого „Виктори Форд“ с причудливата рамка. Тя излезе и измина няколко крачки до вратата с матирано стъкло, върху която бе нарисуван нейният знак. Стомахът й внезапно се сви на топка от страх. Само наемът на това място бе 20 000 месечно! Това правеше по 240 000!
— Здравей, Клеър! — поздрави жизнерадостно тя момичето на рецепцията, като че ли нищо не се беше случило. Клеър беше младо, красиво и много трудолюбиво градско момиче, което беше във възторг, че си е намерило работата на мечтите си — в бляскавата модна индустрия.
— Здрасти! — поздрави я възторжено Клеър. — Как беше пътуването?
— Страхотно — отговори Виктори и свали палтото си. Клеър протегна ръка, за да го поеме, но Виктори й направи знак, че няма нужда. Никога нямаше да се чувства удобно да кара подчинените си да правят онова, което всеки нормален човек би могъл да направи и съвсем сам.
— Как беше Япония?
— Гореща — отговори Виктори.
— Току-що за теб пристигнаха два големи пакета — отбеляза рецепционистката.
Виктори кимна. Цяла сутрин се бе ужасявала от мисълта за тези пакети — още откакто бе говорила с господин Икито и той бе преповторил за стотен път колко брилянтна била идеята му да наеме госпожица Мацуда като дизайнер. После добави, че тя всъщност вече ги била направила и че днес сигурно ще пристигнат в офиса й.
— Не приемам „не“ за отговор! — бе натъртил той.
Виктори усети, че като че ли започва да го мрази. Защо досега не си бе давала сметка колко го ненавижда?
— Благодаря, Клеър! — каза на рецепционистката.
Точно срещу бюрото на момичето се намираше елегантната демонстрационна зала, където канеха своите купувачи и разни знаменитости, за да им представят новата модна линия. Стените и килимът бяха в опушено розово, а от тавана висяха два малки кристални полилея „Бакара“. За постигането на този цвят бяха необходими цели две седмици. Идеята за розово си беше брилянтна — този цвят по принцип е естествен съюзник на жените, а освен това пасва добре почти на всеки тен на кожата, — но реалността на розовото обикновено е истински кошмар. Ако е прекалено ярко, става натрапчиво и несериозно, а при неподходящо нюансиране се получава нещо, напомнящо обикновено на лекарство за стомашни киселини. Но пък точно това розово, примесено с лека нотка бежово, беше просто перфектно — едновременно създаваше изискана атмосфера и внасяше успокоение.