Но сега, точно пред залата, се виждаше един твърде обезпокоителен символ — почти пълна закачалка с модели от пролетната колекция. Дрехите бяха изпратени на магазина „Нийман Маркъс“ в Далас само преди три дена и по график трябваше да бъдат върнати едва в края на седмицата. Сърцето на Виктори падна в петите.
— Клеър? — обърна се тя към рецепционистката. — Кога пристигнаха тези модели?
— О! — възкликна смутено момичето. — И те пристигнаха тази сутрин.
— От „Нийман“ обадиха ли се?
— Доколкото знам, не — отговори Клеър, но добави обнадеждено: — Обаче на мен ми се наложи да отскоча до аптеката, така че може би Зоуи е приела съобщението!
— Благодаря! — кимна Виктори, опитвайки се да запази самообладание.
Пое по дългия коридор към офиса си. Мина покрай огромната кроячна, където зад шевните машини седяха четири жени; покрай още две стаи, разделени на кабинки, където бяха разположени хората за връзките с обществеността, асистентите и стажантите; друг малък офис, принадлежащ на отговорниците по корпоративните връзки; и накрая един малък офис в края, където седеше Марша Циндерхоф — офис мениджър и счетоводител. Както обикновено вратата на Марша беше затворена, украсена с неизменния знак „Внимание! Зла котка!“. Виктори почука и влезе.
— Здрасти! — поздрави делово Марша, като вдигна глава от компютъра.
Тя беше само с две години по-възрастна от Виктори, но бе от онзи тип жени, които още в гимназията изглеждат на средна възраст. Живееше на същата улица в Куинс, където се беше родила и израснала, и ходеше с един и същи човек от петнадесет години. Марша беше много скучна, но истинска богиня на цифрите, поради което Виктори се считаше за късметлийка, че беше попаднала на нея. Веднъж й беше казала: „Спокойно можеш да си намериш работа и в някоя голяма счетоводна фирма на Уолстрийт, Марша! Така вероятно ще се чувстваш доста по-сигурна!“
„Най-голямата ми сигурност е да знам, че счетоводните ти книги са в пълна изправност!“ — бе отговорила Марша. Тя не обичаше промените и Виктори си даваше сметка, че може да мине и по-тънко със заплащането й. Но като собственик бе напълно убедена, че когато става въпрос за работници и служители, получаваш точно толкова, за колкото си плащаш, а и всеки човек заслужава да бъде оценен по достойнство. Марша изкарваше по сто хиляди долара годишно плюс пет процента от печалбите.
— Мисля, че се очертава голям проблем — изрече Виктори, като се отпусна на малкия сгъваем метален стол пред бюрото на счетоводителката си. Марша би могла да вземе и по-голям офис, с по-красива мебелировка, обаче тя си го харесваше такъв — евтин и притеснителен, защото по този начин се спасявала от чести гости.
— Аха! — кимна Марша и извади дъвка от най-горното чекмедже на бюрото си.
— Мамка му! — пошепна Виктори. — А аз тайничко се надявах да ми кажеш, че всичко е само в главата ми, да ме успокоиш и да отбележиш, че всичко ще бъде наред!
— Да, в главата ти е — отвърна Марша, като задъвка енергично. — Защото познаваш тази материя не по-зле от мен самата. — Набра нещо на клавиатурата и продължи: — Ако лицензите от Япония са същите като миналата година, всичко ще бъде наред. Но продажбите от нашите универсални магазини са спаднали с петдесет процента в сравнение с миналогодишните!
— Олеле! — възкликна Виктори.
— Боли, нали? — кимна Марша. — Копелета! Та значи, това ни връща точно там, където бяхме преди три години.
— Ами ако и в Япония всичко пропадне?
— Няма да стане особено приятно — отговори счетоводителката. — Миналогодишните ни печалби оттам възлизат на два милиона и петстотин и седемдесет хиляди долара. Надали някой би искал да загуби подобна цифра!
— Копелета! — отбеляза този път шефката й. Марша я изгледа въпросително и Виктори почувства, че й прилошава.
— Е, има и добри новини — кимна благосклонно счетоводителката. Глътна дъвката си и извади нова лентичка. Марша поглъщаше дъвките като истинска храна и Виктори потреперваше само при мисълта какво ли представляват червата й. — Помниш ли аксесоарите, дето направи миналата пролет, за безмитните магазини? Те вървят много добре! И чадърите, и ботушите за дъжд, и ръкавиците! Засега печалбите ни от тях възлизат на двеста осемдесет и девет хиляди долара, а доколкото знам, още най-малко пет месеца ни очаква такова гадно зимно време.
— Боже, чадърите и ботушите! — изуми се Виктори. — Кой би помислил!
— Това са точно онези неща, от които човек винаги се нуждае и които винаги забравя да си вземе на път. Освен това готините чадъри се намират действително много трудно!