Ала обожанието й не бе продължило особено дълго. Веднъж успял да надникне отвъд красивата фасада на Шейн, човек разбираше, че той е като евтина сребърна паница — щом потъмнее, загубва завинаги блясъка си. Той беше типичен мазник, непрекъснато се опитваше да се натяга на приятелите на Уенди от филмовия бизнес. Съпругата му си съдираше задника от работа, докато негова милост си караше кефа — голф, ски, скейтборд. А по отношение на външния си вид бе по-зле и от жена. По време на няколкото гостувания на Виктори в техния дом Шейн не бе пропуснал да се изфука с разнообразните си нови придобивки към личния си гардероб: „Долче & Кабана“, „Ралф Лорен“, „Прада“ и какво ли още не. А един път бе извадил обувки на „Коул Хаан“ от алигаторска кожа, които струваха 1 500 долара! Уенди просто се бе изсмяла. Възприемаше поведението му като смешно — посещенията му в SPA центровете, редовните сесии за масаж, редовният маникюр и педикюр. Бе стигнал дори дотам, че да изруси връхчетата на щръкналата си коса и да си слага инжекции с ботокс! Та самата Уенди не си бе поставяла такива инжекции (не че имаше нужда — по бялата кожа на лицето й, което много трудно хващаше тен, нямаше никаква бръчица)! А напоследък говореше и за пластична операция на очите, която щяла да му бъде направена от някакъв скъпарски холивудски пластичен хирург.
— Уенди — бе рискувала веднъж Виктори да се обърне към приятелката си, — не се ли притесняваш, че Шейн ще пропилее всичките ти пари?
Това беше в навечерието на Нова година, преди две години. Уенди и Шейн бяха организирали парти, беше станало много късно и повечето гости вече си бяха тръгнали. Шейн бе заявил, че си ляга. Уенди, Виктори и Нико седяха на старото канапе, продължаваха да пият шампанско и да споделят най-големите си тайни.
— Ти никога не си се омъжвала, затова надали разбираш — бе отвърнала Уенди. — Защото, когато човек създаде семейство, всичко трябва да се споделя. Искаш партньорът ти да бъде щастлив. Пък и аз не съм полицай, та да надзиравам поведението на Шейн! Не искам и той да ме надзирава. Просто го обичам.
Виктори никога нямаше да забрави нито този миг, нито страстта, с която бе говорила тогава Уенди. Реакцията й бе показателна за добротата, щедростта и благородството на нейния характер. Уенди обичаше да закриля хората, да се грижи за тях. На Виктори често й се искаше да бъде като нея, но се съмняваше, че би могла. Водещи в скалата на нейните ценности бяха справедливостта и равнопоставеността, така че когато се стигнеше до връзки с мъже, тя задължително държеше сметка кой какво е дал и кой какво е взел. Експертите в областта на човешките отношения непрекъснато напомняха, че не трябва да се подхожда по този начин, но тя просто не бе в състояние да го превъзмогне. Обичаше, когато вечер си легне, да знае, че мъжът е вложил точно същото количество усилия във връзката им, колкото и тя. И тъй като мъжете обикновено не го правеха, всичките й връзки завършваха с…
Мобилният й телефон иззвъня. Тя го обърна към себе си и погледна номера. Господи! Пак Елън! Сигурно за пети път днес. Виктори включи телефона и изрече с примирен глас:
— Здравейте, Елън!
— Направо няма да повярвате! В крайна сметка Лин настоя да се срещнете в офиса му!
Виктори подбели очи и отговори:
— Добре тогава. Но сигурна ли сте?
— Да, този път и двамата сме сигурни! — извика ентусиазирано Елън.
От другата страна на линията се дочу някакво тракане и преместване и ето че накрая се обади самият Лин Бенет:
— Здрасти, хлапе! Довлечи си задника тук, при мен, на Седемдесет и втора улица!
— Само след минутка ще бъда там — отговори Виктори, като се стараеше да не издава раздразнението си.
Изключи, приведе се към шофьора и каза:
— Беше Елън. Оказва се, че ни очакват на Седемдесет и втора улица.
После се отпусна назад. Ама това вече наистина е прекалено! Този човек не може ли да вземе едно решение и да се придържа към него?! Ставаше ясно, че той е собственик на две огромни сгради, които обхващат цяла една пресечка — от Седемдесет и втора до Седемдесет и трета улица. Домашният му адрес беше на Седемдесет и трета, а служебният — на Седемдесет и втора. Елън й се беше обаждала преди десетина минути — първо, за да й каже, че Лин я чака в жилището си; после, че е променил решението си и че иска да я види в офиса си. След това пък му беше хрумнало да се чакат в музея „Уитни“. А ето че сега пак настояваше да се срещнат в офиса му.