Виктори се замоли да не започне сега да й говори за спорт.
— О, здравей! Как си? — извика възторжено той, като че ли току-що я бе забелязал. Изправи се, заобиколи бюрото си, сграбчи и двете й ръце и се приведе, за да я целуне по бузата. — Изглеждаш страхотно!
— Благодаря! — кимна хладно Виктори.
— Не, говоря ти съвсем сериозно! — каза той, без да пуска ръката й. — Много се радвам, че прие поканата ми!
— Няма проблеми — изрече сковано тя. Чудеше се дали и той се чувства точно толкова неудобно, колкото и тя.
— Елън! — изкрещя най-неочаквано той. — Колата долу ли е?
— Много добре знаете, че е долу — достигна до тях гласът на Елън от другата страна на вратата.
— Да де, ама точно пред входа ли е? Искам просто да изляза от сградата и веднага да вляза в колата! Не ми се виси отпред като прани гащи да чакам Бъмпи!
— Веднага ще го предупредя, че слизате — изчурулика весело асистентката му.
— Кой е Бъмпи? — попита Виктори, докато се питаше за какво ли ще разговарят цяла вечер.
— Моят шофьор — отговори Лин. — Господин Дупка. Ако ще по целия път да има само една-единствена дупка, той със сигурност ще я намери! Нали така, Елън? — извика на излизане той.
Виктори вдигна очи към него, като се чудеше дали говори сериозно или се майтапи.
Елън вече стоеше до бюрото си и държеше черно кашмирено палто. Лин пъхна ръце в ръкавите и попита:
— Балончетата?
— Точно до вас — отговори асистентката му и посочи към бутилката шампанско „Кристал“ на бюрото си.
— В „Уитни“ сервират отвратително шампанско — обясни Лин. — Непрекъснато им казвам да си повишат стандарта поне на „Верв“, но те са си стиснати копелета. Та затова си нося от моето.
Елън тръгна след тях, понесла бутилката шампанско и две чаши. Виктори си каза, че една жена никога не би си и помислила да иска от секретарката си подобна услуга. Погледна смръщено към Лин и изсумтя. В този момент той зае мястото си на задната седалка, Елън му подаде бутилката и чашите и заяви:
— Забавлявайте се, деца!
Виктори погледна изумено секретарката, която улови погледа й и само сви рамене.
После се извърна към Лин, който вече разкъсваше с опитни ръце златното фолио на бутилката. Присви очи. Ако ще нищо друго да не излезе от тази вечер, най-малкото ще даде на Лин Бенет един хубав урок.
„Този Лин Бенет е голям кретен!“ — помисли си Нико, като присви очи към заглавната страница на вестник „Ню Йорк поуст“. Водещото заглавие крещеше: „Ред Сокс на върха!“, но в квадрата в горната част се мъдреше снимка на Лин Бенет с надпис: „Прочутият милиардер в кучешка схватка! Виж стр. 3“
„Надявам се някое куче да го е ухапало!“ — каза си Нико и обърна на трета страница. За съжаление обаче историята се оказа пълно разочарование. Разказваше единствено за това, как Лин Бенет не желаел училищният двор зад къщата му след шест вечерта да се превръща в кучкарник. Цитираше се изказването му за „нехигиеничните условия“, на което авторът противопоставяше мнението на съседите, че Лин Бенет е „грубиян и кучемразец“. Нико беше напълно съгласна с тях — на този свят нямаше нищо по-лошо от мъж, който мрази кучетата. Познаваше Лин Бенет от много години и при всяка тяхна среща го бе възприемала като човек, който като дете не е пропускал възможността да срита някое куче, когато никой не го гледа. Темата за мъжете и кучетата й напомни за Кърби и неговото куче. Както и за това, какво бе направила с Кърби два пъти през изминалата седмица. Беше си обещала, че няма да мисли за Кърби, когато си е у дома и когато Сеймор е наблизо, защото смяташе, че това няма да бъде честно спрямо него. Затова сега затвори вестника и го хвърли на пода.
Беше неделя. Минаваше десет сутринта. Нико се намираше в „пещерата“ — залата за фитнес, която Сеймор бе направил в мазето на градската им къща. Залата бе разположена един етаж под приземния, където пък се намираха кухнята, градината и кучешките колибки и който някога бе представлявал лабиринт от малки складове без нито един прозорец. Но за скромната сума от 150 000 долара съпругът й бе покрил пода със сезалов мокет и бе построил баня с душ, сауна и парна стаичка, без да броим високотехнологичните фитнес уреди. В момента Нико се намираше на един от тях — нещо, наречено „обгръщащ тренировъчен уред“. Измишльотината изискваше упражняващият се да бъде обгърнат с кожени каиши — всеки път, когато го използваше, тя се чувстваше като обект на някакъв странен научен експеримент. Което в известен смисъл си беше точно така.