Случи се така, че Лин Бенет като че ли се влюби във Виктори и Виктори се влюби в него.
Добре де, според нея „влюбване“ като че ли бе малко пресилено. Но чувството, което я бе изпълнило, със сигурност би могло да се определи като начало на любов. Топлото, пълзящо нагоре-надолу из тялото ти чувство на превъзбуденост, когато установиш, че харесваш даден мъж, че той е приятен, а може би и нещо повече от приятен — че може би е изключителен за теб. Чувството на новото начало. Чувството на Коледа. Отвътре ти става хубаво, уютно, а отвън всичко ти се струва красиво и бляскаво.
— Ще бъда долу, на две крачки от теб. Така че, ако имаш нужда от нещо, просто слез. Или извикай Робер — каза сега Лин.
Робер беше икономът му — един от петимата членове на постоянния обслужващ персонал на къщата, сред които бяха още двама бодигардове, камериерка и готвачка. Приведе се, за да я целуне. Тя плъзна ръка по тила му и с наслада усети гладко избръснатата му кожа. После отговори:
— И без това трябва да се обадя на няколко места. Така че, не се притеснявай за мене!
— Да, това ми е много добре известно — отговори той и я целуна толкова настойчиво, че тя падна назад в леглото.
След минута обаче Виктори го избута нагоре и промърмори:
— Нали не искаш да закъснееш за срещата си с Джордж?!
— По дяволите! Копелето може и да почака! Нали кортът си е мой! — отбеляза Лин, но само след секунда се изправи. Той беше педант на тема задължения, точно като нея. Държеше да изпълни всички задължения, които бе поел. — Ще се видим след час!
— Приятно прекарване! — подвикна му тя.
Не пропусна да забележи, че тази сутрин Лин изглежда особено добре, облечен в бял костюм и обувки за тенис. Канеше се да играе скуош с друг милиардер — Джордж Пакстън, на корта си за скуош, който, доколкото бе успяла да схване, бе разположен някъде зад къщата. Помаха му, чувствайки се като съпруга, която изпраща съпруга си на работа.
После се мушна отново под завивките и се огледа. Знаеше, че след малко трябва да стане. Но това легло на Лин Бенет беше адски удобно! Чаршафите бяха меки, а трите огромни възглавници зад гърба й бяха като облаци, в които пропадаш с наслада. Цялото спално бельо беше, естествено, в бяло. Както и килимите, и тежките копринени завеси, и мебелите „Бидемайер“ — обаче истински „Бидемайер“, като онзи, който се намира само в Европа или на някой аукцион в „Сотбис“, а не простите имитации, с които подлъгваха снобите в старата част на Гринич Вилидж. Само мебелите тук струваха най-малко половин милион долара. Но пък чаршафите… те бяха божествени!
Защо светът е устроен така, че само много богатите могат да си позволят подобни чаршафи? Тя беше отишла в най-скъпия магазин за спално бельо на Медисън авеню — „Пратези“, където бе платила хиляда долара за един комплект чаршафи (всъщност петстотин, защото бяха на разпродажба). И те пак не бяха така меки като тези. Чаршафите на Лин символизираха разликата между милионера и милиардера. Напомняха ти, че независимо колко си богат, винаги ще има някой, който е по-богат от тебе.
Но на кого му пукаше?! Лин може и да има много повече пари от нея, но тя пък бе светска дама, която си бе създала съвсем сама както името, така и бизнеса, и интересния си живот и в този смисъл нямаше никаква нужда нито от Лин, нито от неговите чаршафи. От друга страна, точно това бе и интересното на връзката с Лин. Вярно е, че беше истински задник, но пък забавен задник. И сега, отпускайки глава върху меката възглавница (която я обгърна от двете страни така, че едва не я задуши), тя се върна мислено към събитията от последните няколко дена…
Онази вечер на първата им, почти катастрофална първа среща тя бе подхванала Лин още в мига, когато колата се бе отделила от тротоара.
— Наистина ли се налага да принуждаваш асистентката си (съзнателно бе избегнала думата „секретарка“) да ти носи шампанското чак до колата? — бе попитала Виктори.
— Че тя няма нищо против! — бе отбелязал спокойно той, докато отваряше шампанското. — Тя е най-добре платената секретарка в цял Ню Йорк. Освен това ме обича.