На Виктори й писна. Обърна се към Лин и извика:
— Няма ли най-сетне да престанеш?! Държиш се като смахнат и това никак не ми е приятно! Ако не можеш да изминеш пешком петте крачки до тротоара, значи имаш голям проблем!
Лин се разсмя, цапна шофьора по рамото и извика:
— Чу ли това, Бъмп? Заедно сме само от десет минути, но тя вече ме познава! Хайде, идвай! — обърна се той към нея и й подаде ръка. — Знаех си, че с теб ще ми бъде много забавно!
Тя се смръщи. Този Лин Бенет определено не се обиждаше лесно. И тогава стигна до извода, че като че ли започва да го харесва. Макар и мъничко.
Което беше добре. Защото дори и да искаше още сега да се отърве от него, нямаше начин да го направи. Веднага щом двамата се показаха от колата, бяха обкръжени от фотографи. Биеналето „Уитни“ беше най-важната изложба за един изключително полемичен, тесен кръг художници, подбрани от комитета. Това беше едно от най-дебатираните събития в областта на изкуството, но Виктори непрекъснато забравяше и за социалната му значимост. И сега си даде сметка, че всички ще решат, че двамата с Лин ходят от доста време — никой няма да повярва, че са заедно само от няколко минути. Показването на биеналето „Уитни“ бе изключително удобен ход за всички двойки, чрез който те официално обявяваха връзката си.
И ето го сега Лин, хванал ръката й и хилещ се към фотографите така, сякаш наистина бяха любовници. Не че Виктори имаше нещо против хората да я видят с него — напротив. Просто не й допадаше мисълта да си помислят, че двамата действително правят секс. Опита се да си измъкне ръката, но той я хвана още по-здраво.
— Хрумвало ли ти е някога, че вероятно страдаш от синдрома на липса на достатъчно внимание? — попита го тихо тя, спомняйки си за поведението му в колата.
— Щом казваш! — кимна той и я погледна пренебрежително. — Хайде, хлапе! Ако смяташ, че отделихме достатъчно време на папараците, нека да влизаме вътре! — И я дръпна така, като че ли беше малко момиченце.
И макар че Виктори беше на високи токове, той пак се извисяваше най-малко с петнадесет сантиметра над нея. Така че физическата й съпротива надали би дала някакви резултати. И това добави още една точка в негова полза. Но после тя му върна при „Вагините“. „А истинското отмъщение — помисли си сега самодоволно тя — Беше онзи красив момент в ресторант «Чиприани».“
— Гигантски вагини в „Уитни“? — обърна се Уенди към Виктори. — Нищо особено!
Изобщо не беше шокирана. Вече нищо не бе в състояние да я изненада или шокира. Имаше проблеми единствено с концентрацията. Тази сутрин Шейн й се беше обадил, за да я помоли да вземе децата и да ги заведе на гости при майка си, която живееше в Горен Истсайд. И от мисълта как Шейн се забавлява с децата и техните баба и дядо, но без нея, й прилошаваше.
Седеше на мечтаната от всички ъглова предна масичка в „Да Силвано“ заедно с Нико и Виктори. Ресторантът беше препълнен, но хората продължаваха да прииждат само за да им бъде казано, че места няма. Непрекъснатото отваряне и затваряне на вратата причиняваше течение, което удряше Уенди точно в гърба. Тя вдигаше смъкващия се по раменете й копринен шал, но той отказваше да стои мирно. Шаловете очевидно бяха излезли от мода, но това бе най-доброто, което успя да измисли за неделен обяд.
Сега тя се приведе напред, опитвайки се да си придаде заинтересован вид. Дали Шейн е казал на родителите си за раздялата им? Дали в момента не разговарят за нея? Майката му и без това никога не я бе харесвала. Сигурно сега казва на сина си, че Уенди изобщо не става за майка…
— Вече им стана навик на всяко биенале да показват нещо шокиращо — тъкмо казваше Нико. — Спомням си, че преди няколко години беше видеозапис на един тип, целият боядисан в синьо, който си играе с пениса си.
— Шокът е задължителен за биеналето — отбеляза Виктори, докато топеше гризината си в каничката с течно краве масло. — Тази година кулминацията са тези гигантски вагини, в чиито отвори са поставени пластмасови кукли.
— При това не особено добре изработени — добави Нико.
— Виждала ли си ги? — попита Уенди.
— Наложи се — отговори Нико. — Ще ги сложим в декемврийския ни брой.
Уенди само кимна, усещайки се като аутсайдер. Единственото, с което се занимаваше, бе да прави филми и да се грижи за семейството си. Не разполагаше с никакъв културен или социален живот, не пристъпваше нито крачка отвъд тясната си клетка. И напоследък й се налагаше да впряга цялата си налична енергия, за да продължава напред. Обърна се и погледна към Виктори, която излъчваше сиянието на двадесет и пет годишна жена. Двете бяха на една и съща възраст, но Виктори ходеше навсякъде и правеше каквото си поиска. Даже все още ходеше на срещи. Внезапно я осени мисълта, че не е ходила на среща вече повече от петнадесет години. При тази мисъл усещането за световъртеж се върна отново, при това с още по-голяма сила. Ами ако пак й се наложи да тръгне по срещи? Та тя вече бе изгубила представа какво трябва да прави!