— Доста се забави — отбеляза той, очевидно обиден.
— О, просто едни важни хора, които нямаше как да не поздравя! — махна пренебрежително с ръка тя.
Пристигна сервитьорът, за да приеме поръчката им.
— За мен три унции хайвер от белуга, ако обичате — изрече кокетно тя, сякаш подобна поръчка бе за нея напълно естествена.
Лин положи максимални усилия да не издаде гнева си — нали все пак всички знаеха, че е милиардер. И все пак бе пределно ясно, че е вбесен. Което пролича и от коментара му:
— Повечето хора биха се задоволили и с една унция!
— О, аз не съм като повечето — отвърна весело тя. — Освен това съм много гладна!
После си поръча омар, а за десерт — шоколадово суфле. Накара го да говори за детството си — как баща му е напуснал семейството, когато Лин е бил само на четиринадесет, и как има двама по-малки братя, и как е трябвало да започне работа в заведение за бързо хранене, и как е трябвало да излъже, че е по-голям, за да получи работата. И постепенно започна да го харесва малко повече. Усети, че дълбоко — под маската на абсурдната показност той всъщност е свестен човек. Единственото неприятно у него бе, че като че ли се чувства длъжен непрекъснато да се прави на кретен.
Когато пристигна десертът, тя стана и се запъти към тоалетната. Да, отби се и там, но първо откри управителя и му връчи своята черна карта „Американ експрес“. Заяви, че вечерята е за нейна сметка. Още от самото начало бе решила да го направи, но от друга страна, знаеше, че ако човек държи да плати нещо, никога не чака пристигането на сметката. Прави го предварително, леко и неусетно. По този начин си спестява споровете, които иначе задължително биха последвали.
Когато излезе от тоалетната, подписа чека. Сметката надвишаваше хиляда долара, но на нея изобщо не й пукаше. Може и да имаше проблеми в бизнеса, но Лин не беше длъжен да знае. Освен това си струваше да зърне изражението на лицето му, когато разбере, че тя вече се е погрижила за всичко.
Върна се на масата и продължи да разговаря с него за различни общи приятели и познати. Колкото и незряло да изглеждаше отстрани, самият факт да грабнеш сметката и да я платиш те поставя веднага в позицията на човека с власт и въпреки че повечето жени не биха схванали посланието, за бизнесмени като Лин това беше най-важният жест на контрол. И сега Виктори установи, че в мига, в който пое властта в свои ръце, поведението на Лин престана да я притеснява.
— Може ли сметката, ако обичате? — извика Лин и направи знак на управителя.
Виктори сгъна салфетката си с елегантен жест и се усмихна, когато зърна управителя как хуква към тях и хвърля притеснени погледи тук към нея, тук към нейния кавалер. Когато се озова до масата им, се поклони и промърмори:
— Сметката вече е оправена, господине.
— Така ли? И от кой?! — извиси глас Лин и се огледа яростно наоколо.
— Казва се „от кого“, скъпи — поправи го Виктори. — Дателен падеж.
— Въобще не ми пука дали е дателен или искателен! — отсече Лин. — Държа да знам кой ми е пипнал шибаната сметка!
Изражението на лицето му определено придоби заплашителен вид, като че ли се канеше всеки момент да ступа някого.
Управителят, който без съмнение бе свикнал да се справя с прищевките на влиятелните си клиенти, притисна длани, сведе глава и изрече тихо:
— От младата дама. Госпожица Форд.
— Кой?! — изуми се Лин и продължи да оглежда ресторанта, сякаш бе забравил, че вечеря именно с нея. Накрая му просветна. — О, ясно!
Виктори се усмихна и издиша. Най-сетне бе успяла да му затвори устата.
Мълчанието му продължи още няколко минути, докато се обличаха и слизаха по стълбите. Когато излязоха навън, той изсумтя:
— Нямаше нужда да го правиш, ако питаш мен!
— Аз не правя онова, от което има нужда. Правя само това, което искам! — сряза го Виктори.
— Тъкмо си мислех да те поканя за по едно питие преди лягане, но доколкото схващам, имаш други планове.
„Господи, този могъщ човек е голямо дете!“ — каза си тя. А на глас изрече:
— Не, нямам никакви други планове. Но наистина трябва да се прибирам. Лека нощ, Лин! — Подаде му ръка. — Беше ми много приятно да се запознаем.