Остър, пронизващ вятър метеше цялото шесто авеню. Нико си пое дъх, погледна часовника си и видя, че е едва два и половина. Дъщеря й Катрина ще бъде в конюшните най-малко до четири следобед. Тренираше за едно конно състезание, организирано от Сеймор. Сигурно и самият Сеймор е вече там, заедно с другите майки, наблюдаващи ездата на децата си. Тази мистериозна любов към конете беше периметър, запазен само за бащата и дъщерята. Нико никога не я бе споделяла и те двамата отдавна бяха разбрали, че няма никакъв смисъл да я занимават. Още от малка не можеше да разбере съученичките си, любителки на конете, които идваха на училище с мръсна коса, целите вонящи на оборски тор. Катрина, разбира се, която ходеше на езда пет път седмично в конюшните в Челси Пиърс (срещу 250 долара на час), не миришеше на оборски тор. Всяка сутрин си вземаше душ, а веднъж седмично ходеше на фризьор и маникюрист в салона на „Бергдоф Гудманс“. Но когато двамата с баща й заговореха за коне, очите й автоматично светваха.
Важното в случая бе, че в следващия час и половина нито дъщеря й, нито съпругът й ще се чудят къде е. Или пък какво прави.
Нико хвърли повторен поглед към часовника си. Сърцето й се разтуптя — може би от студа, а може би и от вълнение. Има ли смелостта да го направи? Защото ако го направеше, никой нямаше да разбере. Ще каже, че отива в офиса си, а после наистина ще се отбие там. Никой няма да заподозре абсолютно нищо. Всички знаеха, че тя работи понякога и през уикендите. Уенди току-що бе заминала на спешна среща с някакъв сценарист, а Виктори бе заявила, че отива в студиото си, за да рисува.
Ако ще го прави, трябва да го направи максимално бързо.
Влезе в първото попаднало й такси и бързо се огледа, за да види дали някой я наблюдава. Като че ли започваше да става параноичка. Какво подозрително има в това да си хванеш такси, за бога?! Напоследък пред „Да Силвано“ непрекъснато висяха по двама-трима папараци, които вече им бяха направили снимки на излизане. Но вече не й обръщаха внимание. Бяха накацали като гарги на клона си — в случая, на една пейка пред ресторанта.
Да, параноята определено я гонеше.
— Кълъмбъс Съркъл — заяви тя на шофьора на таксито. Каза си, че ако Кърби си е у дома, винаги може да промени маршрута си.
Извади мобилния си телефон от чантата и погледна дисплея. Даваше си сметка, че става все по-смела и по-смела и непрекъснато нарушава дадените към самата себе си обещания. Първо бе заявила, че никога няма да го търси тя. После обаче го бе потърсила и бе отишла в дома му, и отново бе правила секс с него. При това два пъти! След онази първа офанзива в кухнята двамата отидоха в дневната, обаче по едно време той я бе грабнал на ръце и я бе завел в спалнята, където отново се бяха любили. Този втори акт се оказа фаталният. Ако не беше той, сигурно щеше да събере сили да избяга и никога повече да не му се обади. Ала вторият път прегладнялото й за истинска страст тяло бе откликнало още по-мощно — нещо, което Нико никога досега не бе преживявала, нито веднъж. А после, независимо колко съзнателно се опитваше да се владее, то като че ли се сдоби със собствена воля, собствен живот. И непрекъснато си търсеше извинения да се връща при Кърби отново и отново.
През цялото време, докато Виктори разказваше за Лин, единственото, за което Нико бе в състояние да мисли, бе как да си намери извинение да отскочи до тоалетната, за да се обади на Кърби. Спираше я мисълта, че той вероятно не си е вкъщи. Кърби бе прекалено красив и привлекателен млад мъж, за да си седи вкъщи в събота следобед. Сигурно е някъде навън с приятели, а нищо чудно дори и с приятелка. Той й се бе заклел, че няма приятелка и че не си търси такава, но тя не му беше повярвала. Защото не беше логично.
— Хей, аз не съм измамник! Ако оправям една жена, то го правя само с нея! Никога не съм го правил с две едновременно! — беше запротестирал той.
От факта, че той я възприема просто като жена, която „оправя“, й прилоша, беше прекалено грубо дори и за връзка като тяхната. Но и секси.
Сега тя си пое дъх и набра номера му.
Той вдигна след три иззвънявания. По шума около него тя разбра, че не си е вкъщи. Настроението й падна.
— Здравей! — извика той, очевидно изненадан. — Нали днес е събота?!
— Да, знам — изрече унило тя. — Просто ми изникна малко свободно време, та си казах, че можем да се видим. Но доколкото разбирам, ти си зает, така че…
— Не, не съм! — изрече бързо той. — Е, отчасти. В момента съм на нещо като следобедна закуска.