— Не се притеснявай! — опита се да скрие разочарованието си тя. — Ще се видим другата седмица.
— Чакай малко — каза той, като сниши глас. От другата страна се чу смях, после потракване на прибори, а после тишина. — Там ли си още?
— Ало?
— Вече съм в тоалетната. Къде си сега?
— В едно такси.
— Чудесно!
„Какво ли пък значи сега това?“ — запита се тя отчаяно. Ще се видят ли или не? Кърби говореше прекалено неясно, като че ли така и не бе разбрал, че човешкият език е предназначен да предава конкретни неща.
— Е, ще се видим ли или не? — бе принудена да уточни тя.
— Да, става. Защо не? Е, не точно тази секунда, разбира се. Тъкмо чакам да ми донесат яйцата по бенедиктински.
Нико се изкуши да изтъкне, че един час с нея значи нещо много повече от някакви си яйца по бенедиктински, но си замълча. Вместо това попита:
— Е, какво ще правим тогава?
— Защо не вземеш да дойдеш дотук, така че аз да си изям яйцата, а после да се отбием у дома?
Тя си представи как седи в някакъв ресторант за бързо хранене и наблюдава Кърби как яде, докато приятелите му я съзерцават подозрително и се чудят какво прави тази при тях и каква работа има Кърби с жена, която можеше да му бъде и майка.
— Кърби, отлично знаеш, че не мога да дойда — отговори тя с изненадваща и за самата себе си потиснатост. Запита се как младите изобщо успяват да организират каквото и да било.
— Чакай малко! Остави ме да помисля! — настоя той. Няколко секунди тишина. — Сетих се! Чакай ме пред ресторанта! Обади ми си точно преди да пристигнеш! Дотогава сигурно ще съм си изял яйцата. А после можем да отидем до нас пеша!
Този план беше прекалено рискован, но след като цял следобед си бе представяла как тръпне в обятията му, вече не бе в състояние да се откаже. И без това нямаше никакви познати в квартала на Кърби, така че вероятно нямаше проблеми.
— Окей — отговори предпазливо Нико. — Но запомни! Когато ти се обадя, излез веднага!
— Ехо, да не би да ти приличам на глупак, а?! — пошепна съблазнително Кърби.
Нико затвори телефона и се отпусна назад на седалката. Сърцето й щеше да се пръсне от мисълта, че съвсем скоро ще го види. И сега, когато вече бе сигурна, че ще го види, бе завладяна едновременно от облекчение и нервност. Ами ако някой ги забележи да вървят заедно по тротоара? Ами ако някой я види да влиза в неговия блок… с него?!
Да, сега той яде яйца. Яйца по бенедиктински в събота следобед, за закуска. В тази мисъл имаше нещо затрогващо скучно. Нещо сърцераздирателно простичко. Та Кърби бе мъж, а нормалните мъже обичат да ядат яйца! За разлика от мъже като нейния. Сеймор възприемаше яйцата като отрова. Доколкото й беше известно от седем години той не беше пъхвал в устата си нито едно яйце.
Таксито зави към Второ авеню. Сега се намираше само на две пресечки от блока на Кърби. Защо просто не влезе там и да го изчака? Но подобен ход би бил още по-необясним и от размотаването по тротоара!
Плати на шофьора и излезе. Закле се, че това ще бъде последният път.
— Здрасти! — изрече, когато набра мобилния му телефон. — Тук съм. Стоя пред… — вдигна глава — някакъв магазин на име „Сейбъл“.
— Идвам веднага — отсече той.
Нико се зави плътно с палтото си, вдигна кожената си яка и зарови лице вътре. После се обърна и се зазяпа във витрината на магазина. Оказа се магазинче за хайвер и пушена риба. Табела на витрината подканяше: „Опитайте нашата салата от омари! Най-вкусната в цял Ню Йорк!“
Вътре беше пълно с народ. При всяко влизане или излизане на клиент камбанката на вратата иззвъняваше.
— Господи, защо не мога да се овладея! — изрече тя почти на глас.
И веднага си представи как би прозвучало това извинение пред Сеймор. „Съжалявам, скъпи, но той беше млад и много красив и аз просто не можах да се овладея! Жените са си жени, нали знаеш?! Биологична потребност.“ Същото нескопосано извинение, което мъжете по цял свят предлагат на жените откакто свят светува. До този момент никога не го беше вярвала, никога не бе допускала, че може да е истина. Но сега започваше да ги разбира. Разбираше, че е възможно да се случи. Възможно е човек да бъде завладян от физическата си страст, която е по-силна и от волята, и от разума му. По-силна от всичко. И единственото, което можеше да направи, бе да сложи край, преди някой да е разбрал. Защото ако никой не научи, няма никакво значение, нали?