„Колко типично за него!“ — помисли си вбесена тя.
— Опитваш се да изместиш подноса ми от пътя си ли? — извиси грубо глас тя.
— О, Уенди! — възкликна сконфузено той. — Не подозирах, че си ти!
— Това да не би да означава, че ако знаеше, че съм аз, нямаше да се сблъскаш с подноса ми?
— В никакъв случай! — усмихна се той. — Щях да го блъсна още по-силно. Защото знам, че ти ще съумееш да го задържиш!
Тя ахна. Ама че странна работа! (Да не би да се опитва да флиртува с нея? Или й отправя директна заплаха?) беше толкова шокирана, че не се сети какво да отговори.
Но пък в замяна на това го огледа внимателно. Очевидно през последния месец бе оставил косата си да расте на воля, защото беше по-дълга от обикновено и втъкната зад ушите му. Той се усмихна и отбеляза:
— Очевидно и двамата сме тук за едно и също нещо!
Така ли?! Но за какво говори той, за бога? И което беше още по-странно, той изглеждаше много готино! И да й бяха казали, никога нямаше да повярва, че някога ще си позволи да флиртува със Селдън Роуз! Но ето че сега се улови, че отвръща:
— Виж ти! И какво би могло да е това нещо?
— Свежа плът — отговори Селдън. После се приведе над ухото й и добави поверително: — Това е една от най-ревностно пазените тайни в Ню Йорк, но на теб ще кажа! Четвъртък е! Шефската трапезария на „Сплач-Върнър“! — Направи драматична пауза и добави: — Специалният ростбиф! Директно от ранчото на нашия Старец в Колорадо!
— Така ли?! — възкликна Уенди, едновременно впечатлена и заинтригувана. Защо Селдън Роуз винаги беше в течение на подобни детайли, а тя не? И защо изведнъж е решил да бъде толкова любезен с нея?
Ха! Кого си въобразява той, че заблуждава? Всички, успели да се изкачат до тяхното ниво, бяха напълно способни да се държат чаровно, когато решат. И за да не остане назад, тя отбеляза:
— Благодаря ти, Селдън! Ще го имам предвид!
— Удоволствието е изцяло мое, Уенди! Винаги се радвам, когато успея да насоча вниманието на някого към пикантериите на кулинарията!
Уенди го изгледа внимателно. Сексуален намек ли се усещаше в думите му? Той повдигна вежди и й се усмихна, като че ли потвърждавайки съмненията й, а в нейната глава преминаха поне два варианта на съдържащото се в израза „пикантериите на кулинарията“. Но реши да си замълчи. Напомни си, че Селдън Роуз е врагът и следователно не може да му се има доверие.
Разговорът им като че ли се изчерпи, затова двамата продължиха да пристъпват напред в опашката, потънали в мълчание, което ставаше все по-тягостно и неудобно. Когато накрая дойде нейният ред, Уенди изпита облекчение.
Седна на масата си, разтвори непохватно салфетката си и я разстла в скута си. Но салфетката се свлече на пода и тя се приведе, за да я вдигне. И докато го правеше, видя, че към нея вървят нечии мъжки панталони. Селдън Роуз! Пак той!
— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — попита той. — И без това исках да поговорим за корпоративното събрание.
Молбата му беше съвсем разумна, а тя не можеше да си позволи да се държи гадно с него безпричинно. Затова, след като вдигна салфетката си, тя махна с ръка към стола срещу нея и отвърна:
— Заповядай, седни!
Селдън седна. И най-неочаквано и за самата себе си Уенди установи, че му се усмихва, като че ли не можеше да си представи нищо по-приятно на този свят от това да обядва с него. И докато той бе зает с подреждането на нещата от подноса си, тя го погледна крадешком. Винаги досега бе възприемала Селдън Роуз като невзрачен, миши субект, но сега не беше много сигурна, че го вижда по този начин. Може пък да бе от костюма, който бе облякъл. Очевидно беше правен по поръчка, тъмносин, и отворената бяла риза се комбинираше перфектно с него. Облеклото му буквално крещеше: „ВЛАСТ.“ Тя вдигна вилицата си и отбеляза:
— Не се налага да си измисляш извинение, за да седнеш при мен, Селдън!
— Радвам се — кимна той. — Но ако трябва да бъда честен, не си търсех нарочно извинение. Просто не желаех да те притеснявам.
— Виж ти! — отбеляза тя, като си мислеше, че досега не му се беше случвало да проявява такава съобразителност към нейните чувства. — Това ти е за първи път!