„Ще го открия“ — предаде тя и се фазоизмести. Въздухът се сгъсти като тиня. Немес се спусна до брега, преодоля съпротивата на водната повърхност и тръгна по дъното като пращаше сигнали по общия канал и сондираше с дълбочинния радар.
Намери главата на Гиес почти един клик надолу по реката. Тук течението бе силно. Сладководни ракообразни вече бяха изяли устните и оцелялото му око и проучваха орбитите му. Немес ги изтръска и отнесе главата обратно на брега.
Предавателят на Гиес беше смачкан и гласните му струни липсваха. Немес извади фиброоптично влакно и се свърза директно с центъра на паметта му. Лявата страна на черепа му бе разбита и оттам се сипеше мозъчно вещество и ДНК-обработващ гел.
Не му зададе никакви въпроси. Тя се върна в забавено време и качи паметта му, като в същото време я предаде и на другите си двама близнаци.
„Шрайка“ — излъчи Сцила.
„Как позна, Шерлок?“ — отвърна Бриарей.
„Тишина — заповяда Немес. — Свършвайте с онези идиоти. Аз ще разчистя тук и ще ви чакам при спускателния кораб.“
Главата на Гиес — ослепена, сипеща течности — се мъчеше да говори, като използваше остатъка от езика си, за да оформя съскащи и гърлени срички. Немес я вдигна към ухото си.
— Сс… мм… ля. — Моля. — Сс… пом… гни. — Помогни. — Ссс… ми. — Ми.
Немес отпусна главата и разгледа проснатото на брега тяло. Липсваха много органи. Сред буренаците и тинята се точеха стотици метри микровлакно. Наоколо бяха пръснати сиви вътрешности и неврални гелпакети. Парчета кост проблясваха под светлината на изплуващото от Двукратния мрак слънце. Нито спускателният кораб, нито лекарят на стария архангел можеха да помогнат на създание, родено в цистерна. А на Гиес може би щяха да му трябват Цели стандартни месеци, за да се самовъзстанови.
Немес остави главата на земята, докато увиваше тялото в собствените му микровлакна и завързваше за тях камъни. Като се увери, че по реката все още няма кораби, тя го запрати далеч навътре. Беше видяла, че каналът гъмжи от гладни и непридирчиви гадинки. Въпреки това в близнака й имаше части, които нямаше да им се сторят вкусни.
После взе главата на Гиес. Езикът продължаваше да се движи. Немес пъхна палеца и показалеца си в очните му орбити, замахна и хвърли главата надалеч. Тя веднага потъна.
Немес изтича до телепортаторната арка, откъсна скрита плочка от ръждясалата и „непробиваема“ външна повърхност и измъкна от китката си микровлакно, което включи в телепортатора.
„Не разбирам — предаде по общия канал Бриарей. — Не се е отворил наникъде.“
„Не наникъде — възрази Немес, като се изключи и прибра обратно влакното. — Никъде в старата Мрежа. Никъде, където Техноцентърът е строил телепортали.“
„Това не е възможно — излъчи Сцила. — Не съществуват други телепортали, освен построените от Техноцентъра.“
Немес въздъхна. Близнаците й бяха идиоти.
„Млъкнете и се върнете при спускателния кораб — нареди тя. — Трябва незабавно да докладваме. Съветник Албедо ще иска лично да качи тази информация.“
Немес се фазоизмести и се затича обратно към спускателния кораб през сгъстения тъмнокафеникав въздух.
12.
Не бях забравил, че има „паникьорски бутон“. Проблемът е прост — когато те обземе истинска паника, не се сещаш веднага за бутоните.
Каякът падаше в бездънна бездна сред облаци, които се издигаха на десетки хиляди метри от тъмнолилавите глъбини до млечния покров от други облаци на хиляди метри над мен. Бях изпуснал греблото си и го гледах как се премята във въздуха. Падах по-бързо от него поради причини, свързани с аеродинамиката и крайната скорост, които точно в този момент не бях в състояние да изчисля. Огромни овални маси вода от реката, която бях оставил на Витъс-Грей-Балианъс Б, падаха пред и зад мен, като се разделяха и придобиваха яйцевидна форма — явление, което бях наблюдавал при нулева гравитация, — но после се разпадаха на части заради вятъра. Сякаш падах в собствената си дъждовна буря. Игленият пистолет, който бях взел от упоения войник в спалнята на Дем Лоа, беше притиснат между бедрото ми и заоблената вътрешна ключалка на изолацията. Бях вдигнал ръце като птица, готвеща се за полет. Ужасът ме караше да стискам юмруци. След като веднъж бях извикал, открих, че съм стиснал челюсти и скърцам със зъби. И продължавах безкрайно да падам.
Бях зърнал телепортаторната арка над и зад себе си, макар че „арка“ вече не бе точната дума: огромното, свободно носещо се във въздуха устройство представляваше метален пръстен, ръждива поничка. За миг видях през блестящия кръг небето на Витъс-Грей-Балианъс Б и после образът избледня. Зад отдалечаващия се телепортал имаше само облаци. Той беше единственото материално нещо в цялото небе и вече бях паднал повече от хиляда метра под него. В паническия шемет ми дойде наум фантастичната мисъл, че ако бях птица, бих могъл да полетя обратно до пръстена, да кацна на широката му долна половина и да чакам…