Извадих игления пистолет, който ми бе дал Алем, и вдигнах предпазителя. Ако чудовището ме нападнеше, щях да изстрелям половин пълнител иглички в светлата му страна с надеждата, че е също толкова тънка, колкото и прозрачна. Може би имаше вероятност да изпусна газовете, които му позволяваха да лети в пласта от кислородна атмосфера.
В този момент змиевидните нишки на съществото се протегнаха във всички посоки — някои от тях минаха само на метри от параплатното на каяка ми — и аз осъзнах, че няма да успея да убия чудовището или да го накарам да потъне, преди то да унищожи платното ми с едно-единствено замахване с пипало. Зачаках. Почти очаквах всеки момент да бъда погълнат в търбуха на сепията — ако изобщо имаше търбух.
Нищо не се случи. Лодката ми се носеше в посоката, която смятах за запад, топлите въздушни течения издигаха параплатното ми, а по-студените го караха да се спуска надолу, облаците се извисяваха и сепията и нейните спътници — без каквото и да е основание ги смятах за паразити — летяха неколкостотин метра на „север“ и на стотина метра над мен. Чудех се дали съществото ме следва от любопитство, или от глад. Чудех се дали зелените дискове наоколо ми биха могли да ме атакуват всеки момент.
Тъй като нямаше какво друго да правя, оставих безполезния иглен пистолет в скута си, изядох последните бисквити от раницата и отпих от бутилката си. Оставаше ми вода за по-малко от ден. Проклех се за това, че не се бях опитал да я напълня с дъждовни капки по време на ужасната нощна буря, макар да нямах представа дали водата на този свят е годна за пиене.
Дългото утро измина и започна дълъг следобед. Параплатното на няколко пъти ме отнасяше в облачни кули и аз вдигах лице към мъглата, като облизвах водните капчици от устните и брадичката си. Водата имаше вкус на вода. Всеки път, щом изплувах от облака, очаквах сепията да е изчезнала, но тя запазваше позицията си от дясната ми страна. Веднъж, точно след като сиянието, което представляваше слънцето, беше преминало зенита си, каякът попадна в особено бързо издигащ се облак и параплатното едва не се сгъна от силното течение. Но после възстанови стабилността си и когато изплувах навън, вече бях километри по-нависоко. Въздухът бе по-рядък и по-студен. Сепията ме беше последвала.
„Навярно още не е гладна. Навярно се храни нощем.“
Постоянно оглеждах пустото небе между облаците с надеждата да зърна друг телепортаторен пръстен, но напразно. Изглежда от моя страна бе глупаво да очаквам да открия телепортал — въздушните течения ме носеха най-общо на запад и юг. Как бих могъл да вдяна конец в толкова тънка игла след такова безцелно носене из облаците? Не ми се струваше вероятно. Но все пак оглеждах небето.
По средата на следобеда осъзнах, че далеч на юг и надолу се виждат други живи същества. Още сепии, движещи се в основата на огромна облачна кула. Слънчевите лъчи пронизваха глъбините достатъчно надалеч, за да осветят прозрачните им тела на фона на черната бездна под тях. В подножието на облака трябва да имаше десетки — не, стотици — пулсиращи, носещи се във въздуха създания. Бях прекалено далеч, за да различа дисковидните паразити наоколо им, но разсеяната светлина край тях — като прах — предполагаше, че са хиляди или милиони. Зачудих се дали чудовищата обикновено летят в по-ниските атмосферни пластове, а това тук — което продължаваше да ме следва в обсега на пипалата си — се е издигнало от любопитство.
Мускулите ми бяха изтръпнали. Измъкнах се от седалката и се опитах да се протегна върху корпуса на каяка, като се държах за въжетата на параплатното. Беше опасно, но трябваше да се раздвижа. Легнах по гръб и започнах да въртя педалите на въображаем велосипед. После направих лицеви опори, вкопчил пръсти в ръба на лодката. Когато свърших, пропълзях обратно на седалката и задрямах.
Навярно е странно да го призная, но през целия онзи следобед мислите ми блуждаеха, дори докато извънземната сепия плуваше до мен и дисковидните създания танцуваха и кръжаха само на метри от каяка и параплатното. Човешкият ум съвсем бързо свиква със странността, ако в поведението й не се забелязват някакви особености.
Замислих се за последните няколко дни, месеци и години. Мислех си за Енея — за това, че я бях оставил сама — и за всички други хора, с които се бях разделил: А. Бетик и другите в Талиезин-запад, стария поет на Хиперион, Дем Лоа, Дем Риа и тяхното семейство на Витъс-Грей-Балианъс Б, отец Главк в замръзналите въздушни тунели на Сол Дракони Септем, Кучиат, Чиаку, Кучту, Чичтику и другите читчатуки на същия онзи свят — Енея беше сигурна, че отец Главк и нашите читчатукски приятели са били убити, след като напуснахме планетата им, макар че никога не ми обясни откъде го знае — мислех си и за други хора, с които се бях разделил, върнах се чак до мига, в който за последен път зърнах Баба и махащите ми за сбогом членове на Клана, когато заминавах, за да постъпя в планетарната гвардия преди толкова много години. И мислите ми постоянно се връщаха към това, че бях оставил Енея сама.