— Да — отвърнах аз, — ще направя всичко, каквото поискаш. — В този момент разбрах, че съм загубен… и възкръснал.
Енея не каза нищо, само кимна, стисна за последен път ръката ми и се обърна назад към светлината, тортата и нашия чакащ ни приятел-андроид. На следващия ден щях да науча какво всъщност означава молбата й и колко трудно ще ми е да изпълня обещанието си.
Ще спра за момент. Разбирам, че може да не знаете за мен, освен ако не сте чели първите неколкостотин страници от разказа ми, които вече не съществуват другаде, освен в паметта на това перо, тъй като трябваше да рециклирам микропергамента, върху който ги бях написал. На онези загубени страници казах истината. Или поне истината, каквато тогава ми бе известна. Или поне се опитах да кажа истината. В общи линии.
След като рециклирах микропергаментовите страници на онзи първи опит да разкажа историята на Енея и тъй като изобщо не съм загубвал перото от погледа си, трябва Да допусна, че никой не ги е чел. Фактът, че бяха написани в шрьодингерова котешка кутия в изгнаническа орбита около пустинния свят — Армагаст — котешката кутия е само обвивка от фиксирана енергия, задържаща моята атмосфера, устройствата за рециклиране на въздух и храна, леглото, масата, перото и стъкленицата с цианиден газ, който чака да бъде освободен от случайно излъчване на изотоп — като че ли гарантира, че не сте чели онези страници.
Но не съм сигурен.
Тогава се случваха странни неща. Оттогава се случват странни неща. Ще си спестя преценката дали онези страници — а и тези — изобщо са можели и дали някога ще могат да бъдат прочетени.
Междувременно отново ще се представя. Казвам се Рол ЕНДИМИОН. Малкото ми име се римува с Пол, а фамилията ми произлиза от „изоставения“ университетски град Ендимион на затънтения свят Хиперион. Поставям думата „изоставен“ в кавички, защото тъкмо онзи поставен под карантина град е мястото, където срещнах стария поет — Мартин Силенъс, древният автор на забранената епична поема „Cantos“ — и откъдето започнаха приключенията ми. Използвам думата „приключения“ с известна ирония и навярно в смисъл, че целият живот е приключение. Защото е вярно, че макар пътуването да започна като приключение — опит да избавя дванайсетгодишната Енея от Мира и да я придружа до далечната Стара Земя, — оттогава то се превърна в живот, изпълнен с обич, загуба и почуда.
Така или иначе, по времето, когато се развива този разказ, през седмицата на смъртта на папата и на Стария архитект, на тъжния шестнайсети рожден ден на Енея, аз бях на трийсет и две години, все още висок, все още силен, все още опитен най-вече в лова, кавгите и в това да гледам как други ме водят, все още незрял и колебаещ се пред опасността завинаги да се влюбя в момичето-дете, което трябваше да закрилям като малка сестричка и което — очевидно за една нощ — се беше превърнало в момиче-жена, която сега познавах като приятел.
Трябва също да кажа, че другите неща, за които пиша тук — събитията в космоса на Мира; убийството на Пол Дюре, възвръщането на женското същество, наречено Радамант Немес, размислите на отец Федерико де Соя — не са догадки, екстраполации или измислици като в старите художествени романи от времето на Мартин Силенъс. Аз зная тези неща, известни са ми дори мислите на отец де Соя и облеклото на съветник Албедо през онзи ден, не защото съм всезнаещ, а заради по-късни събития и разкрития, дали ми достъп до тази информация.
По-късно всичко ще се изясни. Поне така се надявам.
Извинявам се за това тромаво повторно представяне.
Еталонът за киборговия баща на Енея — поет на име Джон Кийтс — казва в последното си, прощално писмо до приятелите си: „Винаги съм се покланял тромаво“. Всъщност, аз също — било то на сбогуване, при поздравяване или, какъвто навярно е случаят тук, при невероятна среща.
Затова ще се върна към спомените си и ще помоля за вашето снизхождение, ако не ви изглеждат съвсем логични при първия ми опит да ги споделя и изложа.
Вятърът виеше и пясъкът навяваше в продължение на три денонощия след шестнайсетия рожден ден на Енея. През цялото това време момичето отсъстваше. През последните четири години бях свикнал с нейните „почивки“, както сама ги наричаше, и обикновено не се ядосвах толкова, колкото първите няколко пъти, когато изчезваше с дни наред. Този път, обаче, бях по-загрижен: смъртта на Стария архитект бе оставила двайсет и седемте чираци и шейсетината помощници в пустинния лагер — който Стария архитект наричаше „Талиезин-запад“ — тревожни и неспокойни. Прашната буря усилваше тази тревога, както винаги правят прашните бури. Повечето семейства и поддържащият персонал живееха наблизо, в една от каменните пустинни спални, които господин Райт бе накарал учениците си да построят на юг от главните сгради. Самият лагерен комплекс беше почти като крепост със стените, дворовете и покритите си пасажи — удобни за претичване между сградите по време на прашна буря, — но всеки следващ ден без слънчева светлина и Енея все повече ме изнервяше.