Поех нататък, като местех левия си крак, докато прехвърлях ръце от клон на клон. Понякога се привеждах под листата, понякога се извивах настрани като бавно движещ се тореадор, за да не се сблъскам с носещи се по течението клони и други останки. Часовете се нижеха един след друг. Но нямаше какво друго да направя.
Наводнената джунгла завършваше и се превръщаше в река. Увиснах на последния клон, като усещах, че течението се мъчи да отнесе здравия ми крак изпод мен, и се взрях в безкрайните простори сива вода. Бряг не се виждаше — не защото водата беше безбрежна (течението и въртопите, които се движеха отдясно-наляво, показваха, че това е река, а не езеро или океан), а защото мъглата или ниските облаци се стелеха почти над самата повърхност и скриваха всичко на повече от сто метра разстояние. Сива вода, сиво-зелени увиснали дървета, тъмносиви облаци. Като че ли още повече се смрачаваше. Нощта наближаваше.
Повече не можех да вървя на един крак. Треската ми се усилваше. Въпреки горещината на джунглата, зъбите ми тракаха и ръцете ми почти непреодолимо трепереха. Някъде по време на бавното ми напредване из тинята бях усложнил счупването до такава степен, че ми се искаше да крещя. Не, признавам, че наистина бях крещял. Отначало тихо, но с напредването на часовете, усилването на болката и влошаването на положението започнах да викам стихове и стари маршове от планетарната гвардия, после мръсни стихотворения, които бях научил на шлеповете по река Канс, и накрая нечленоразделни крясъци.
„Толкова за плана да построиш сал.“
Започвах да свиквам със саркастичния глас в главата ми. Двамата с него се бяхме помирили, когато осъзнах, че не ме кара да легна и да умра, а просто критикува неадекватните ми усилия да остана жив.
„Това е най-добрата ти възможност за сал, Рол, старо момче.“
Реката влачеше цяло дърво, чийто усукан дънер се въртеше ли въртеше в тъмните води. Вълните стигаха до раменете ми и се намирах на десетина метра от истинското течение.
— Да — гласно отвърнах аз. Пръстите ми се изхлузваха от гладката кора на клона, за който се държах. Преместих се и се хванах малко по-нависоко. Нещо в крака ми застърга и този път бях сигурен, че тъмни петна затъмняват зрението ми. — Да — повторих аз. „Какъв е шансът да остана в съзнание, да остане светло или да остана жив достатъчно дълго, че да хвана някое от тези носещи се по течението дървета?“ Не бях в състояние да плувам, за да го настигна. Десният ми крак бе безполезен и останалите ми три крайника трепереха неконтролируемо. Оставаха ми само толкова сили, колкото да се държа за този клон още няколко минути. — Да — потретих аз. — Мамка му.
— Извинете ме, г. Ендимион. На мен ли говорите? Гласът ме стресна и едва не се изпуснах от клона. Все още вкопчен в него с дясната си ръка, аз вдигнах лявата си китка пред очите си и я загледах на сумрачната светлина. Инфотермът излъчваше слабо сияние.
— Хм, проклет да съм. Мислех, че си повреден, Кораб.
— Този уред е повреден, сър. Паметта му е изтрита. Невралните вериги са съвсем мъртви. Функционират само комуникационните чипове, при това с аварийна енергия.
Намръщих се към лентата.
— Не разбирам. Щом паметта ти е изтрита и невралните ти вериги са…
Реката теглеше счупения ми крак и ме мамеше да се пусна от клона. За миг не бях в състояние да говоря.
— Кораб? — накрая казах аз.
— Да, г. Ендимион?
— Ти си тук.
— Разбира се, г. Ендимион. Точно както ми наредихте с г. Енея. С радост мога да съобщя, че всички необходими ремонти бяха…
— Покажи се — заповядах аз.
Бе почти съвсем тъмно. Около мен се стелеше мъгла.
Космическият кораб изплува хоризонтално на повърхността. Носът му беше само на двайсет метра от мен по средата на течението и го задръстваше като внезапно изникнала скала, като огромен черен кит. който пръскаше водни струи. По носа му премигваха навигационни светлини и мократа му черна опашка плуваше далеч навътре в мъглата.
Засмях се. Или проплаках. А може би само простенах.
— Искате ли да доплувате до мен, сър? Или аз да дойда при вас?
Пръстите ми се изхлузваха.
— Ела при мен — отвърнах и с две ръце се вкопчих за клона.
На палубата за криогенна сомния, където по време на пътуването ни от Хиперион спеше Енея, имаше корабен лекар. Беше древен — по дяволите, целият кораб бе древен, — но авторемонтната му система функционираше, беше добре зареден и — според информацията на словоохотливия кораб отпреди четири години — прокудените си бяха поиграли с него в дните на Консула. Работеше.
Лежах в ултравиолетовата топлина, докато безшумните устройства сондираха кожата ми, мажеха натъртванията ми, шиеха по-дълбоките рани, вкарваха във вените ми болкоуспокоителни и довършваха прегледа ми.