— Някога летял ли си на този свят с парапланер? — питам аз.
— Не, г. Ендимион.
— А на който и да е друг свят?
— Не, г. Ендимион.
— Какви са според теб шансовете ни в случай, че опитаме?
— Едно на десет — без никакво колебание отговаря той.
— А какви са шансовете ни по кабелите и пързалките в толкова късен час?
— Около девет на десет преди мръкване — отвръща А. Бетик. — Освен ако залезът не ни свари на пързалката.
— Да тръгваме по Горния път — отсичам аз.
Изчакваме късата опашка от купувачи, които си тръгват по кабела, и после идва нашият ред да се качим на бамбуковата платформа. Тя се намира на около двайсет метра под най-долното скеле на пазара и стърчи на около пет метра навън над бездната. Хиляди метри под нас няма нищо друго, освен въздух и дъното на тази пропаст представлява вездесъщото море от облаци, които се стелят край хребетите на извисяващите се скали като бели вълни край каменни кейове. Зная, че на километри под тези облаци има отровни газове и бурен киселинен океан, покриващ Целия свят, освен планините му.
Пазачът на кабела посочва напред и ние с А. Бетик заедно се качваме на трамплинната платформа. Над бездната са опънати десетки кабели, които образуват черна паяжина, простираща се докъдето ни стигат очите. Най-близката кабелна станция е на повече от километър и половина на север — върху малък скален зъбер, изпъкващ на фона на бялата прелест на Чомо Лори, „Снежната царица“, — но ние пътуваме на изток над огромната пропаст между хребетите. Нашата станция е на повече от двайсет километра и кабелът продължава в тази посока, за да свърши сякаш във въздуха, сливайки се с привечерния блясък на далечната скална стена. А крайната ни цел е на повече от трийсет и пет клика на север и изток оттам. Пеш биха ни трябвали около шест часа, за да изминем дългия път на север по хребета Фари и после на изток през хребети и тесни первази. Пътуването по кабела и пързалката би трябвали да ни отнеме по-малко от половината от това време, но вече е късен следобед и пързалката е особено опасна. Отново хвърлям поглед към ниското слънце и се запитвам дали идеята ми е била разумна.
— Готови — изръмжава пазачът на кабела, кафяв дребен мъж в обичайна кърпена чуба. Той дъвче корен от бесил и се обръща, за да се изплюе над пропастта.
— Готови — едновременно казваме двамата с А. Бетик.
— Поддържайте дистанция — предупреждава ни пазачът и ми посочва да тръгна пръв.
Освобождавам пътните си въжета от обхващащите цялото ми тяло ремъци, прокарвам ръце и опипом откривам двойната макара, закопчавам карабината на въжето, вкарвам мюнтеров възел във втора карабина, намирам най-добрата си разклонителна карабина и закопчавам фланците на макарата около кабела, после прокарвам осигурителното си въже през първите две карабини. Всичко това отнема по-малко от минута. Вдигам двете си ръце, хващам контролния пръстен на макарата и подскачам нагоре-надолу, за да проверя и макарата, и карабините. Всичко е наред.
Пазачът на кабела се навежда, за да изпробва двойната пръстенна свръзка и макарата ми. Той прокарва макарата около метър назад-напред, за да е сигурен, че лагерите се плъзгат гладко. Накрая се хваща за раменете ми и увисва върху мен като втора раница, след което ме пуска и проверява дали пръстените и въжетата ще издържат. Убеден съм, че изобщо не го интересува дали ще падна и ще загина, но ако макарата заседне някъде на около двайсет клика по оплетения моновлакнест кабел, той ще трябва да оправя кашата. Мъжът изглежда доволен от екипировката ми.
— Давай — казва пазачът и ме шляпва по рамото.
Скачам в бездната, като повдигам голямата раница високо на гърба си. Ремъците ми се опъват, кабелът увисва, лагерите на макарата едва доловимо забръмчават и аз започвам да се плъзгам по-бързо, когато освобождавам запънката, натискайки с палци контролния пръстен. Секунди по-късно се нося по кабела. Вдигам крака и сядам в ремъчната седалка по начин, който през последните три месеца ми е станал втора природа. Нашата цел — хребетът Кун Лун — ярко блести, докато сенките на залеза изпълват бездната и сумракът пълзи надолу по стената на хребета Фари зад мен.
Когато А. Бетик започва спускането си, усещам слаба промяна в обтягането на кабела и чувам жужене. Хвърлям поглед назад и го виждам да се отдалечава от трамплинната платформа, протегнал крака пред себе си. Едва различавам въжето, което свързва кожения ремък на лявата му ръка със запънката на макарата. Андроидът ми маха и аз му отвръщам, като се завъртам на ремъците си, за да погледна към кабела. Понякога върху него кацат да си починат птици. Друг път се събира лед или се получават преплитания. Много рядко се случва макарата да се откачи от ремъците. Още по-рядко, но достатъчно, за да се има предвид, хора с леки психопатични наклонности спират, за да разлюлеят кабела, изненадвайки онзи след тях. Наказанието за такова престъпление е смърт чрез хвърляне от най-високата платформа в Потала или Ио-кунг, но това едва ли е утешение за жертвата.