— Бих предпочел да сме оставили пързалката зад гърба си преди пълен мрак, г. Ендимион, но ми се струва, че няма да успеем.
Дори самата мисъл да се спускаме по пързалката на тъмно кара скротума ми да се свие. Разсеяно се чудя дали мъжкият андроид има подобна физиологична реакция.
— Да тръгваме — казвам и се затичвам по ръба на каменната плоча.
По кабела сме загубили неколкостотин метра височина и сега ще трябва да ги наваксаме. Плочата скоро свършва — по върховете на Райската планина има съвсем малко равни участъци — и обувките ни затракват, докато тичаме по скелето от бамбук бонзай, увиснало над бездната от скалната стена. Тук няма парапет. Надигат се привечерните ветрове и аз затварям термоякето и чубата от козина на зигокоза. Тежката раница подскача на гърба ми.
Джумарният пункт е на по-малко от клик на север от площадката. По пътя не срещаме никого, но далеч по покритата с облаци долина можем да видим факлите, пламтящи по Долния път между Фари и Йо-кунг. Скелето и лабиринтът от висящи мостове от тази страна на Великата бездна оживяват от хора, поели на север — някои несъмнено насочили се към Храма, висящ във въздуха, за да чуят вечерната дискусия на Енея. Искам да стигна там преди тях.
Джумарният пункт се състои от четири закрепени въжета, минаващи по вертикалната скална стена почти седемстотин метра над нас. Тези червени въжета са за изкачване. На няколко метра от тях висят сини кабели за спускане от върха. Привечерните сенки вече ни покриват и надигащите се ветрове носят хлад.
— Един до друг ли? — питам А. Бетик и посочвам към едно от средните въжета.
Андроидът кимва. Синьото му лице изглежда точно така както си го спомням от пътуването ни от Хиперион почти десет негови години по-рано. А какво друго бях очаквал от един андроид — да остарява ли?
Изваждаме от раниците електрическите си елеватори и ги закопчаваме за две съседни въжета, като разклащаме увисналите микровлакнести кабели, сякаш ще ни кажат дали все още са стабилно закрепени. Пазачите на кабелите проверяват въжетата тук само от време на време и може да са скъсани от нечии джумарни ключалки, разплетени от скални издатини или покрити с лед. Скоро ще разберем.
И двамата закачваме за електрическите си елеватори маргаритни вериги и въжени стремена. А. Бетик развива осем метра катераческо въже и ние го закачваме с карабини за ремъците си. Сега ако въжето на някой от нас се скъса, другият ще може да го спаси. Или поне на теория е така.
Електрическите елеватори са най-разпространените устройства, притежавани от повечето обитатели на Тян Шан. Задвижват се с херметични слънчеви батерии, малко по-големи от длан. Андроидът проверява екипировката си и кимва. Аз натискам с палци двата си елеватора и ги включвам. Датчиците светват в зелено. Издигам десния елеватор един метър нагоре, застопорявам го, стъпвам във въженото стреме, проверявам дали положението ми е стабилно, плъзгам левия елеватор малко по-нависоко, здраво го застопорявам и така нататък седемстотин метра нагоре. От време на време двамата спираме, увисваме на стремената си и поглеждаме към долината. Долният път е осветен от безброй факли. Слънцето вече е залязло и небето потъва в лилаво и мораво. Най-ярките звезди вече започват да изгряват. Пресмятам, че имаме двайсетина минути здрач. Ще се наложи да се спускаме по пързалката в мрак.
Потрепервам, когато вятърът започва да вие наоколо ни.
Последните двеста метра въжетата висят върху вертикален лед. Двамата носим в раниците си сгъваеми котки, но не се нуждаем от тях, докато продължаваме уморителния ритуал — издигане — застопоряване — стъпка — освобождаване на стремената — миг на отдих — изкачване — застопоряване — стъпка — освобождаване — почивка — издигане. Изкачването на седемстотинте метра ни отнема почти четирийсет минути. Когато стъпваме на ледената платформа, вече е почти съвсем тъмно.
Тян Шан има пет луни: четири от тях са уловени астероиди, но в достатъчно ниска орбита, за да отразяват силно светлината, а петата е почти толкова голяма, колкото луната на Старата Земя, но е напукана в горната си дясна четвъртина от един-единствен огромен метеоритен кратер, чиито лъчи се разпространяват като сияйна паяжина до всяко видимо кътче на сферата. Тази голяма луна — Оракул — се издига на североизток, докато двамата с А. Бетик бавно вървим на север по тесния леден перваз, застопорявайки предпазните си въжета за фиксирани кабели, за да не ни отнесат студените ветрове.
Сложил съм си термокачулката и съм спуснал маската над лицето си, но смразяващият вихър продължава да пари очите ми. Не можем да си губим времето тук, но изпитвам силно желание да спра и да вдигна очи, както винаги, щом застана на кабелната станция на хребета Кун Лун и отправя поглед над Средното царство и Райската планина.