По няколко пъти на ден ходех до чирашкия й заслон:
той бе най-отдалеченият от главния лагер, почти половин километър на север към планината. Енея я нямаше — беше оставила вратата незавързана и вътре открих писмо, в което ми казваше да не се тревожа, че това е само една от нейните екскурзии и че е взела много вода, — но с всеки следващ път, когато отивах там, все по-високо оценявах заслона.
Четири години преди това, когато двамата за първи път пристигнахме тук със спускателен кораб, откраднат от боен кораб на Мира, изтощени, натъртени и обгорени, да не споменавам за андроида, който се лекуваше в корабния автохирург, Стария архитект и другите чираци топло и гостоприемно ни бяха посрещнали. Господин Райт не изглеждаше изненадан, че едно дванайсетгодишно дете е минавало през телепортали от свят на свят, за да го открие и да го помоли да стане негов чирак. Спомням си онзи първи ден, когато Стария архитект я попита какво знае за архитектурата. „Нищо — тихо отвърна Енея, — освен, че ти си онзи, от когото трябва да се уча.“
Очевидно това беше верният отговор. Господин Райт й каза, че е карал всички чираци, дошли преди нея — всичките двайсет и шестима, както се оказа, — да проектират и построят свои собствени заслони в пустинята, нещо като приемен изпит. Стария архитект й предложи груби материали от лагера — брезент, камък, цимент, негодни дървени трупи, — но проектът и усилията бяха задължение на момичето.
Преди тя да се захване на работа (тъй като не бях чирак, аз се задоволих с палатка в близост до главния лагер) двамата с Енея обиколихме заслоните на другите чираци. Повечето бяха разновидности на палатки и бараки. Бяха издръжливи и някои показваха стил — един от тях имаше отличен план, но както ми посочи Енея, нямаше да издържи на пясък или дъжд, придружени дори от най-слабия вятър, — обаче никой не се отличаваше с нещо изключително.
Енея работи по заслона си единайсет дни. Аз й помогнах да свърши част от черната работа (по това време А. Бетик все още се възстановяваше — първо в автохирурга, после в лагерния лазарет), но момичето само планира и свърши повечето работа. Резултатът бе този прекрасен заслон, който посещавах по четири пъти на ден по време на това й последно изчезване в пустинята. Енея изкопа заслона така, че по-голямата му част да е под земното равнище. После плътно подреди плоски плочи, за да си осигури равен под. Покри го с пъстри килими и одеяла, които получи чрез размяна на индианския пазар, отдалечен на двайсет и пет километра от лагера. Около вкопания в земята център на заслона издигна високи близо метър стени, но тъй като основното помещение беше под земното равнище, те изглеждаха по-високи. Бяха построени от същата груба „пустинна зидария“, използвана от господин Райт при строежа на стените на сградите в главния лагер. Енея приложи същата техника, макар че никога не го бе чувала да я описва.
Първо събра камъни от пустинята и от многобройните клисури и наноси около разположения на върха на хълм лагер. Скалите бяха с всевъзможни размери и цвят — лилави, черни, ръждивочервени и тъмнокафяви. По някои имаше петроглифи и фосили. След това построи дървени рамки и нареди по-големите камъни с плоската страна към вътрешното лице на рамката. После прекара дни под изгарящото слънце, като копаеше пясък от наносите, прекарваше го с ръчна количка до строежа и го смесваше с цимент, за да получи бетон за спояване на камъните. Спойката беше груба — господин Райт я наричаше „пустинна зидария“, — но по някакъв странен начин бе и красива. Пъстрите камъни се виждаха през повърхността на бетона, целите покрити с пукнатини и жилки. Стените бяха високи около метър и достатъчно дебели, за да издържат на пустинната горещина денем и да запазват вътрешната температура нощем.
Заслонът й беше по-сложен, отколкото изглеждаше на пръв поглед — минаха месеци, докато оценя фините трикове, които бе приложила в плана си. Човек трябваше да се наведе, за да влезе през вестибюла от камък и брезент с три широки стъпала, които водеха надолу към портала от дърво и зидария, служещ за вход към централното помещение. Този лъкатушещ, спускащ се вестибюл играеше ролята на нещо като херметична камера, която не пропускаше вътре пустинния пясък. Начинът, по който бе поставила брезента — почти като застъпващи се триъгълни платна на кораб, — подсилваше херметичния ефект. „Централното помещение“ беше само три метра широко и пет дълго, но изглеждаше много по-голямо. Енея беше използвала вградени пейки около издигната каменна маса, за да оформи участъка за хранене и седене и бе поставила още ниши и каменни столове край огнище, изградено в северната стена на заслона. В стената беше вграден истински каменен комин, който никъде не се докосваше до брезент или дърво. Между каменните стени и брезента — приблизително на височина на очите в седнало положение — имаше прозорци, които минаваха по цялата дължина на северната и южната стена. Тези панорамни прозорци можеха да се затварят отвътре и с брезент, и с плъзгащи се дървени капаци. Отгоре бе поставила стари фибростъклени летви, открити на лагерното сметище, за да придаде на брезента формата на арки, внезапни издигания, катедрални сводове и странно нагънати ниши.