От връх Калаис, каза ми А. Бетик, се виждал Хелгафел — „Залата за медовина на мъртвите“, — покрит с дебели цял километър ледници, където неколкостотин трансплантирани по време на Хеджира исландци се върнали към викингския начин на живот.
Погледнах на югозапад. Зная, че ако някой ден имам възможност да пътувам по арката на Антарктическия кръг там, ще видя такива върхове като Гунунг Агунг, пъпа на света (един от десетките на Тян Шан), където фестивалът Ека Даса Рудра е в двайсет и седмата година от шестстотингодишния си цикъл и където се говори, че балийските жени танцували с несравнима красота и грация. Повече от хиляда клика на северозапад от Гунунг Агунг се намира Килимачаго. След съответен период от време обитателите на терасите в подножията му ексхумират мъртвите си от глинестите цепнатини и отнасят костите им високо над годната за дишане атмосфера — изкачвайки се в ушити на ръка пластокостюми и маски, — за да погребат отново роднините си в твърдия като камък лед на височина близо осемнайсет хиляди метра, като обръщат черепите им с очи към върха в знак на вечна надежда.
Единственият връх отвъд Килимачаго, който ми е известен по име, е Кроуг Патрик, където се говори, че нямало змии. Но доколкото зная, змии няма и никъде другаде на Райската планина.
Отново се обръщам на североизток. Студът и вятърът ме връхлитат и ме карат да бързам, но аз използвам тази последна минута, за да погледна напред към нашата цел. А. Бетик също като че ли не припира, макар че това може да се дължи на тревогата му от предстоящото спускане по пързалката.
На север и изток отвъд отвесната стена на Кун Лун се намира Средното царство с неговите пет върха, сияещи под меката светлина на Оракул.
На север от нас Долният път и десетина висящи мостове прекосяват пространството до град Йо-кунг и централния връх Сунг Шан. Наречен е „Възвишения“, макар че е най-ниският от петте върха на Средното царство.
Пред нас, свързана откъм югозапад само с остър леден хребет, пресечен от лъкатушещия маршрут на пързалката, се издига Хуа Шан, „Цветната планина“, най-западният и според някои най-красив връх в Средното царство. От Хуа Шан последните километри кабелен път свързват Цветната планина с хребетите на север от Йо-кунг, където Енея строи своя Хсуан-кунг Ссу, Храмът, висящ във въздуха, разположен върху отвесна скала, гледаща на север над бездната към Хенг Шан, Свещената планина на Севера.
Около двеста клика на юг има втора Хенг Шан, която бележи границата на Средното царство там, но тя е малка могилка в сравнение с високите стени, огромни хребети и стръмни очертания на северната си посестрима. Докато гледам на север през бушуващите ветрове и навяващия сняг, аз си спомням онзи първи час на планетата, когато летях с кораба на Консула между величествената Хенг Шан и Храма.
Отново обръщам очи на изток и север и отвъд Хуа Шан и ниския централен връх Сунг Шан лесно мога да видя невероятния връх Тай Шан, очертал се на фона на изгряващия Оракул на повече от триста клика оттук. Това е Великият връх на Средното царство, висок осемнайсет хиляди и двеста метра. На височина девет хиляди метра в подножието му е разположен Тай’ан — градът на Мира — с неговото легендарно стълбище с двайсет и седем хиляди стъпала, издигащо се от Тай Шан през снежни полета и скални стени чак до митичния храм на Нефритения император на върха.
Зная, че отвъд Свещената планина на Севера се издигат Четирите планини на поклонничество за набожните будисти — О-меи Шан на запад, Чиу-хуа Шан, „Планината на деветте цветя“, на юг, Уу-тай Шан, „Планината на петте тераси“, със своя гостоприемен Лилав дворец на север и ниската, но изящно красива Пу-то Шан далеч на изток.
Използвам тези няколко последни секунди върху бруления от вятъра леден хребет, за да погледна към Йо-кунг с надеждата да видя факлите от двете страни на прохода до Хсуан-кунг Ссу, но високите облаци или навяващият сняг замъгляват гледката и се вижда единствено сиянието на Оракул.
Обръщам се към А. Бетик. посочвам към пързалката и му давам знак с палци нагоре. Вятърът вие прекалено силно, за да се опитвам да го надвикам.
Андроидът кимва и протяга ръка назад, за да извади от външния джоб на раницата си фолиошейната. Осъзнавам, че сърцето ми тупти бързо не само от напрежение, докато вадя собственото си фолио и го отнасям до платформата в началото на пързалката.