Йо-кунг пламти в светлината на факли, но ние избягваме главните скелета и минаваме през прохода по стълбите. После сме заобиколени от сенчестия мрак на северната скална стена, нарушаван от пращящите факли по високата пътека до Хсуан-кунг Ссу. Последния километър изминаваме тичешком.
Пристигаме точно, когато Енея започва ранната си вечерна дискусия. В малката пагода са се събрали стотина души. Тя поглежда над главите на очакващите хора, вижда лицето ми, моли Рахил да открие дискусията и незабавно идва при нас с А. Бетик на ветровития праг.
16.
Признавам, че бях объркан и малко потиснат, когато пристигнах на Райската планина.
Спах в криогенна сомния три месеца и две седмици. Бях смятал, че няма да сънувам, но грешах. През по-голямата част от пътя ме измъчваха кошмари и се събудих дезориентиран и неспокоен.
До точката на прехвърляне в системата, към която пътувахме, оставаха само седемнайсет часа, но трябваше да се прехвърлим от С-плюс в системата на Тян Шан отвъд последната ледена планета и да намаляваме скоростта си още три дни. Тичах по палубите, нагоре-надолу по спиралното стълбище и дори излизах на малкия балкон. Казвах си, че се опитвам да раздвижа крака си — все още ме наболяваше, въпреки твърдението на кораба, че автохирургът го е излекувал и не би трябвало да изпитвам болка, — но всъщност знаех, че се опитвам да изразходвам неспокойната си енергия. Не съм сигурен, че си спомнях по-рано да съм бил толкова нервен.
Корабът искаше да ми разкаже всичко за тази звездна система в мъчителни подробности — жълта звезда тип О и така нататък, — е, и сам можех да видя това… единайсет планети, три газови гиганта, два астероидни пояса, многобройни комети във вътрешната система и прочее. Интересуваше ме единствено Тян Шан и аз седях на килима в холоямката, като наблюдавах постепенното му приближаване. Светът беше удивително ярък. Ослепително ярък. Блестяща перла на черния фон на космоса.
— В момента виждате по-долния, постоянен облачен слой — нареждаше корабът. — И по-високо има облаци — виждате ли онези бурни въртопи в долната дясна част на осветеното полукълбо? Онези високи облаци, хвърлящи сенки над северния полюс? Те носят бури на обитателите на планетата.
— Къде са планините? — попитах.
— Ето там — отвърна корабът и огради с кръг сива сянка в северното полукълбо. — Според старите ми карти, това е висок връх в северните части на източното полукълбо — Чомо Лори, „Снежната царица“ — и виждате ли онези бразди, които минават на юг от него? Виждате ли колко са близо една до друга до преминаването си през екватора и как се отдалечават, преди да се скрият в облачните маси над южния полюс? Това са два огромни хребета, Фари и Кун Лун. Те са били заселени първи и представляват отличен пример за аналог на бурното издигане на земни пластове в Дакота в началото на креда, довело до…
И така нататък, и така нататък. А аз бях в състояние да мисля единствено и само за Енея.
Навлизането в системата ми се стори странно — не ни спряха кораби на мирския флот, нямаше орбитална отбрана, нито лунни бази… база нямаше дори на огромната луна, която изглеждаше така, сякаш някой е изстрелял куршум в гладка оранжева сфера, не се регистрираха опашки на хокингови двигатели, неутринови емисии, гравитационни камери или роботи с бусардови реактивни двигатели — никакъв признак за модерна технология. Корабът каза, че от някои райони на планетата засича микровълнови предавания, но когато се включих в тях, се оказа, че са на дохеджирски китайски. Това ме удиви. Никога не бях посещавал свят, мнозинството от населението на който говори език, различен от някакъв вариант на английския на Мрежата на световете.
Корабът влезе в геосинхронна орбита над източното полукълбо.
— Наредихте ми да открия върха, наречен Хенг Шан, който би трябвало да е приблизително шестстотин и петдесет километра на югоизток от Чомо Лори… ето там! — Телескопичният образ в холоямката се уголеми и превърна в прекрасен зъбер, покрит със сняг и лед, който пронизваше поне три пласта облаци. Върхът му ясно блестеше над по-голямата част от атмосферата.
— Господи — промълвих аз. — А къде е Хсуан-кунг Ссу? Храмът, висящ във въздуха?
— Би трябвало да е… ето там — триумфално отвърна корабът.
Гледахме право надолу към вертикален хребет от лед, сняг и сива скала. В основата на тази невероятна грамада вряха облаци. Дори самата гледка по холовизора ме накара да се вкопча във възглавниците на креслото. Зави ми се свят.