— Ще ти трябват, но бързо ще свикнеш — увери ме Рахил и заподскача по камъните, а после леко се затича по пътеката към края на скалата.
Екипировката й тихо подрънкваше като стоманени звънци или камбанки на шията на планинска коза.
Десеткликовият преход на юг по скалата бе съвсем лесен, щом свикнах с тесния перваз, шеметната бездна от дясната ни страна, яркия блясък на невероятната планина на север и на кипящите облаци далеч надолу, както и с опияняващия прилив на енергия от богатата атмосфера.
— Да — каза Рахил, когато споменах за въздуха. — Богатата на кислород атмосфера тук щеше да е проблем, ако имаше гори или савани, в които лесно да избухват пожари. Трябва да видиш мусонните гръмотевични бури. Но гората бонзай при цепнатината и папратовите гори откъм дъждовната страна на Фари са едва ли не единствените лесно запалими неща тук. А дървото бонзай, което използваме в строителството, е прекалено плътно, за да гори.
Известно време вървяхме в мълчание един зад друг.
Вниманието ми бе съсредоточено върху перваза. Когато завихме зад остра скална издатина, пътеката се разшири, откри се отлична гледка и пред нас видях Хсуан-кунг Ссу, „Храмът, висящ във въздуха“.
Отблизо, малко по-ниско и на изток от него, той все още изглеждаше магически увиснал във въздуха. Някои от по-ниските, по-стари сгради имаха каменни или тухлени основи, но повечето бяха построени над бездната. Пагодите бяха заслонени от огромната скала, извисяваща се около седемдесет и пет метра над тях, но почти до върха й пълзяха стълби и платформи.
Навлязохме сред хората. Пъстрите чуби и вездесъщите катерачески стремена не бяха единствените общи показатели тук: повечето от лицата, които с учтиво любопитство се взираха в мен, изглежда водеха произхода си от континента Азия на Старата Земя. Хората бяха сравнително ниски за свят с приблизително стандартна гравитация. Те кимаха и почтително се отдръпваха встрани, докато Рахил ме водеше сред тълпата, нагоре по стълбите, през ухаещите на тамян и сандалово дърво зали на някои от сградите, през веранди, висящи мостове и изящни стълбища. Скоро стигнахме до горните равнища на Храма, където строителството продължаваше с бързи темпове. Дребните фигури, които бях видял през бинокъла, сега бяха живи човешки същества, пъшкащи под тежките си кошници с камъни, хора, миришещи на пот и честен труд. Безшумната работа, която бях наблюдавал от корабния балкон, се превърна в глъчка от удари на чук, звън на длета, кънтеж на брадви и викове на работници сред контролирания хаос, типичен за всеки строителен обект.
След няколко стълбища и три дълги стълби, издигащи се до най-високата платформа, аз спрях да си поема дъх, преди да се изкатеря по последната стълба. Богата на кислород атмосфера или не, изкачването си бе трудна работа. Забелязах, че Рахил ме наблюдава със спокойствие, което лесно бих могъл да взема за безразличие.
Вдигнах поглед и видях млада жена, която се приближи до ръба на високата платформа и грациозно заслиза надолу. За миг усетих, че сърцето ми нервно затуптява — Енея! — но после забелязах как се движи жената, зърнах късо подстриганата й черна коса и разбрах, че не е младата ми приятелка.
Двамата с Рахил отстъпихме назад от основата на стълбата, когато жената прескочи последните няколко стъпала. Изглеждаше на четирийсетина или може би почти петдесет стандартни години, беше силно загоряла и в отлична форма. Белите бръчки в ъгълчетата на очите и устата й показваха, че също обича да се смее.
— Рол Ендимион — заговори тя и ми подаде ръка. — АЗ съм Тео Бърнард. Помагам при различни строежи. Кимнах. Ръкостискането й бе твърдо като на Рахил.
— Енея тъкмо привършва — посочи към стълбата Тео Бърнард.
Погледнах към Рахил.
— Ти се качвай — каза тя. — Ние си имаме работа.
Заизкачвах се нагоре. Стъпалата на бамбуковата стълба бяха към шейсетина и докато се катерех, си мислех, че платформата под мен е съвсем тясна и че ако човек падне, полетът му надолу ще е безкраен.
Когато се изправих на платформата, видях груби строителни бараки, участъци изсечен камък и безброй тонове скала, започваща само десетина метра над мен, където като гранитен таван се извисяваше надвисналият зъбер. Във въздуха летяха малки птички с раздвоени опашки и кацаха в пукнатините на скалата.
После вниманието ми се насочи към фигурата, излязла от по-голямата от двете бараки.
Това беше Енея. Дръзките тъмни очи, предизвикателната усмивка, острите скули и деликатни ръце, русо-кестенявите коси, нехайно подстригани и развяващи се на силния вятър. Не бе много по-висока от последния път, когато я бях видял — все още можех да я целуна по челото, без да се навеждам, — но беше променена.