Рязко си поех дъх. Бях виждал хора да растат и остаряват, разбира се, но повечето бяха мои приятели, а и самият аз бях расъл и остарявал заедно с тях. Никога не бях имал деца и внимателно бях наблюдавал съзряването на човек единствено през четирите години и няколко месеца на приятелство с това хлапе. В общи линии, съзнавах аз, Енея изглеждаше почти същата като на шестнайсетия си рожден ден пет нейни години по-рано. Нямаше я само бебешката й пълнота, скулите й бяха станали по-остри, лицето й по-твърдо, хълбоците й се бяха разширили и гърдите и изпъкваха малко по-осезаемо. Носеше конопени панталони, високи ботуши, зелена риза, която си спомнях още от Талиезин-запад, и яке в цвят каки, което плющеше на вятъра. Можех да видя, че ръцете и краката й са заякнали и са станали по-мускулести отпреди… но не само това се бе променило в нея.
Всичко в нея се бе променило. Детето, което бях познавал, вече го нямаше. На негово място стоеше жена — странна жена, която бързо се приближаваше към мен по грубата платформа. Промяната не се дължеше само на силно изразените черти на лицето и може би на малко повечето плът по все още стройното й тяло. Дължеше се на… твърдост. На присъствие. Енея и преди беше най-жизнерадостната, одухотворена и завършена личност, която познавах, дори като дете. Сега, когато онова дете го нямаше или поне се криеше под външността на възрастен човек, можех да видя твърдостта в онова одухотворено излъчване.
— Рол! — Тя измина последните няколко крачки до мен и стисна ръцете ми със силните си пръсти.
За миг си помислих, че ще ме целуне по устата, както беше направила… както шестнайсетгодишното хлапе бе направило в последните минути преди да се разделим на Старата Земя. Вместо това тя повдигна длан и я притисна до лицето ми, прокарвайки дългите си пръсти по очертанията на бузата до брадичката ми. Тъмните й очи блестяха с… с какво? Не с радост. С жизненост, може би. С щастие, надявах се.
Усетих, че езикът ми се преплита. Понечих да заговоря, замълчах, повдигнах дясната си ръка, сякаш за да я докосна по бузата, после я отпуснах.
— Рол… по дяволите… ужасно се радвам да те видя! — Тя отдръпна длан от лицето ми и ме прегърна със смазваща сила.
— И аз се радвам да те видя, хлапе. — Потупах я по гърба и усетих под ръката си грубата тъкан на якето й.
Вече широко усмихната, Енея отстъпи назад и ме хвана за горната част на ръцете.
— Ужасно ли беше пътуването ти до кораба? Разказвай.
— Пет години! — възкликнах аз. — Защо не ми каза…
— Казах ти. Дори ти извиках.
— Кога? В Ханибал ли? Когато бях…
— Да. После извиках „Обичам те“. Спомняш ли си?
— Спомням си, но… щом си знаела… пет години, искамда кажа…
Двамата говорехме едновременно, почти заеквахме. Открих, че се опитвам да й разкажа за всички телепортатори, за бъбречния камък на Витъс-Грей-Балианъс Б, за народа на Спиралния спектър на Амойет, за облачния свят, за напомнящото на сепия създание — като през цялото време й задавах въпроси и отново продължавах да бъбря, преди да успее да ми отговори.
Енея не преставаше да се усмихва.
— Изглеждаш ми същият, Рол. Изглеждаш ми същият Но пък, по дяволите, предполагам, че така и трябва. За теб са изминали… колко… седмица-две пътуване и студен сън на кораба.
Усетих прилив на гняв насред обзелия ме радостен шемет.
— По дяволите, Енея. Трябваше да ми кажеш за време-дълга. И навярно за телепортирането на свят без река или твърда земя. Можех да загина.
Енея кимаше.
— Но аз не бях сигурна, Рол. Това не беше сигурно, а както винаги само… възможно. Тъкмо затова двамата с А. Бетик вградихме параплатното в каяка. — Тя отново се усмихна. — Предполагам, че ти е помогнало.
— Но си знаела, че се разделяме задълго. За години. — Не изрекох последните думи като въпрос.
— Да.
Понечих да заговоря, усетих, че гневът ми изчезва също толкова бързо, колкото се бе появил, и я хванах за ръцете.
— Радвам се да те видя, хлапе. — Енея отново ме прегърна и този път ме целуна по бузата по познатия ми начин от времето, когато беше дете и й бях доставил удоволствие с някаква шега или забележка.
— Хайде — каза тя. — Следобедната смяна свърши. Ще ти покажа нашата платформа и ще те запозная с някои хора.
„Нашата платформа?“ Последвах я надолу по стълби и мостове, които не бях забелязал на идване.
— Добре ли си, Енея? Искам да кажа… всичко наред ли е?