Всеки път, когато се бях допирал до младата си приятелка, усещах електрически ток. Описвал съм това и по-рано и винаги съм се чувствал глупаво да дискутирам въпроса, но приписвах явлението на нейната… аура… на електрическия заряд на личността й. Той бе действителен, не метафоричен. Но в този момент не усетих помежду ни да прескача каквато и да е искра.
За миг останах неподвижен. Но после топлотата и настойчивостта на целувката надделяха над мислите ми, над съмненията и над всичките ми сетива във всеки смисъл на думата и аз също започнах да я целувам, прегърнах я и я притеглих към себе си, докато тя плъзгаше ръце под моите и прокарваше силните си пръсти по гърба ми. Повече от пет нейни години преди това, когато ме бе целунала на прощаване край реката на Старата Земя, целувката й беше пламенна, електрическа, изпълнена с въпроси и послания… но все пак целувка на шестнайсетгодишно момиче. Тази целувка беше топло, влажно, открито докосване на жена и аз й отвърнах мигновено.
Целувахме се цяла вечност. Смътно съзнавах голотата и възбудата си като нещо, за което би трябвало да се тревожа, от което би трябвало да се срамувам, но това усещане бе далечно и незначително пред усилващата се топлина и пламенност на целувките. Когато накрая устните ни се разделиха, копнеещи отново да се докоснат, ние започнахме да се целуваме по бузите, клепачите, челото, ушите. Сведох лице и целунах вдлъбнатината на шията и, като усещах пулса й и вдишвах аромата на кожата й.
Тя се придвижи напред на колене и леко изви назад гръб така, че едната й гърда докосна бузата ми. Хванах я в шепата си и едва ли не почтително целунах зърното й. Енея стисна с ръка тила ми. Чувствах ускоряващия й се дъх, когато сведе лице към мен.
— Почакай, почакай — казах аз, вдигнах глава и се отдръпнах назад. — Не, Енея, ти си… искам да кажа… мисля, че не…
— Шшт — прекъсна ме тя, отново се наведе, целуна ме и се притисна към мен така, че тъмните й очи сякаш изпълниха света. — Шшт, Рол. Да. — Енея пак ме целуна, наклони се надясно и двамата се отпуснахме върху дюшека, без да преставаме да се целуваме. Надигналият се вятър тракаше в стените от оризова хартия и цялата платформа се люлееше от силата на целувката ни и от движението на нашите тела.
Трудно ми е. Да разказвам за такива неща. Да споделям най-личните и съкровени мигове. Струва ми се светотатство да изразявам такива неща с думи. И лъжа — да не го сторя.
Да видиш и почувстваш за пръв път любимата си гола е най-чистото житейско просветление. Ако във вселената съществува истинска религия, тя трябва да включва тази истина или завинаги ще остане куха. Да правиш любов с жена, която заслужава тази любов, е една от малкото абсолютни награди да си човешко същество, да уравновесяваш всички болки, загуби, неловкост, самота, безумие и компромиси на човешкия живот. Да правиш любов с такава жена компенсира много грешки.
Никога преди не бях правил любов с такава жена. Знаех го още докато се целувахме и лежахме един до друг, още преди да започнем да се движим бавно, после бързо, после отново бавно. Разбирах, че никога не съм се любил истински — че сексът на младия войник в отпуска с приятелки или на моряка с жените на шлеповете, когато си бях мислил, че зная всичко възможно по въпроса, всъщност не е било дори само началото.
Това беше началото. Спомням си, че по едно време Енея се надигна над мен, силно притиснала ръка в гърдите ми, докато собствените й гърди бяха хлъзгави от пот, но тя продължаваше да ме гледа — с такава напрегнатост и топлота, че сякаш двамата бяхме завинаги свързани от погледа си също толкова здраво, колкото и от бедрата и гениталиите си. Щях да си спомням този миг всеки следващ път, щом правехме любов, а през тези първи мигове на близост като че ли си спомнях всички онези пъти от бъдещето.
Лежахме един до друг под лунната светлина. Чаршафите и одеялата бяха усукани около нас, студеният вятър от север изсушаваше потта по телата ни, бузата й беше притисната до гърдите ми и бедрото ми бе прехвърлено над нейния хълбок. Продължавахме да се докосваме. Пръстите и си играеха с космите на гърдите ми, моите пръсти проследяваха очертанията на лицето й, стъпалото ми се ллъзгаше нагоре-надолу по прасеца й.
— Грешка ли беше това? — прошепнах.
— Не — отвърна тя. — Освен ако…
Сърцето ми се разтуптя.
— Освен ако?
— Освен ако си пропуснал онези ваксини в планетарната гвардия, които съм сигурна, че са ти направили — поясни Енея.
Бях толкова обезпокоен, че не долових преднамерено дразнещите нотки в гласа й.