— Моля, Ваше светейшество?
— Защо вселената да не мисли, да не се интересува и да де чувства без вашето определение за Господ? — тихо поясни момчето и затвори очи.
Кардинал Мустафа вдигна ръка и докосна устните си, сякаш за молитва или от леко раздразнение.
— Чудесно, Ваше светейшество. Пак ли е на Иккю?
Далай лама широко се усмихна.
— Не. Мое. Когато не мога да заспя, пописвам дзен поезия.
Свещениците се подсмихнаха. Създанието Немес гледаше към Енея.
Кардинал Мустафа се обърна към приятелката ми.
— Г. Ананда — каза той, — имате ли мнение по тези важни въпроси?
За миг не разбрах кого пита, но после си спомних, че Далай лама бе представил Енея като Ананда, първата ученичка на Буда.
— Зная друг кратък стих от Иккю, който изразява мнението ми — отвърна тя.
Архиепископ Брек прочисти гърлото си и се включи в Разговора.
— Това ми се струва съвсем ясно, млада госпожо. Вие не смятате, че Господ ще изпълни молитвите ни.
Енея поклати глава.
— Смятам, че Иккю е искал да каже две неща, Ваше високопреосвещенство. Първо, че Буда няма да ни помогне. Че това не е негова работа, така да се каже. Второ, че мислите за отвъдния свят са глупост, защото по природа ние сме безвременни, вечни, неродени, неумиращи и всесилни.
Лицето и шията над яката на архиепископа почервеняха.
— Тези прилагателни могат да се отнесат само за Господ, г. Ананда. — Той забеляза, че кардинал Мустафа яростно го поглежда и си спомни мястото си на дипломат. — Или поне така смятаме ние — неубедително прибави архиепископът.
— За толкова млада жена и при това архитектка, вие изглежда добре познавате вашата дзен поезия, г. Ананда — подсмихна се кардиналът, очевидно в опит да заглади нещата. — Иккю писал ли е още стихотворения, които според вас се отнасят до въпроса?
Енея кимна.
— Това би бил страхотен фокус — с пресилена веселост отбеляза кардинал Мустафа. Далай лама се наведе напред.
— Иккю ни учи, че е възможно да изживеем поне част от живота си в безвременен, безпространствен свят, в който няма раждане и смърт, няма идване и заминаване — тихо каза той. — Място, където няма разделяне във времето, няма разстояние в пространството, няма преграда, отделяща ни от любимите, няма стъклена стена между опита и сърцата ни.
Кардинал Мустафа зяпна, сякаш загубил дар слово.
— Моята приятелка… г. Ананда… ме научи и на това прибави момчето.
За миг лицето на кардинала се сгърчи в презрителна гримаса. Той се обърна към Енея.
— Ще ми бъде много приятно, ако младата дама ме научи… научи всички ни… на този хитър, магически фокус — рязко каза той.
— Надявам се — отвърна Енея.
Радамант Немес направи половин крачка към приятелката ми. Пъхнах ръка в пелерината и леко докоснах бутона за стрелба на лазерното ми фенерче.
Регентът удари по гонг с увита в плат палка. Великият шамбелан забърза напред, за да ни придружи навън. Енея се поклони на Далай лама и аз несръчно я последвах.
Аудиенцията свърши.
Танцувам с Енея в огромната, кънтяща приемна зала под музиката на оркестър, състоящ се от седемдесет и двама музиканти. Господата и дамите, свещениците и делегатите от Тян Шан, Райската планина, наблюдават, застанали покрай дансинга, или се въртят около нас в синхронно движение с музиката. Спомням си, че танцувахме с Енея, преди полунощ отново похапнахме до дългата, постоянно зареждана с ястия маса, после пак танцувахме. Спомням си, че силно я притисках, докато заедно се движехме по дансинга. Не си спомням по-рано да съм танцувал — поне като трезвен, — но тази вечер го правя и държа Енея в прегръдките си, докато светлината на пращящите мангали отслабва и Оракул хвърля сенки по паркета на пода.
Вече отдавна е минало полунощ. По-възрастните гости са се оттеглили, всички монаси, кметове и висши държавници — освен Мълниеносната свиня, която се смееше, пееше и пляскаше заедно с оркестъра при всеки кадрил, и тропаше с пантофките си по полирания под — и в огромното сенчесто пространство сме останали само четири-петстотин души. Музикантите свирят все по-бавно, сякаш музикалната им пружина се развива.
Признавам, че ако не беше Енея, щях да съм в леглото още преди часове, но тя иска да танцува. Движи се бавно, пъхнала малката си ръка в голямата ми длан, докато другата ми ръка е на гърба й — през тънката коприна на роклята й усещам гръбначния й стълб и силните й мускули под дланта си, — косата й гали бузата ми, гърдите й се притискат към мен, главата й е опряна до шията и брадичката ми. Струва ми се малко тъжна, но въпреки това енергична.