„Монахът Шинсо ме попита къде е отишъл някакъв умрял монах и аз му отговорих, че това е като ледът да се превърне във вода“. Генша казал: „Това е добре, но самият аз не бих отговорил така“. „А какво би казал?“ — попитал Сепо. Генша отвърнал: „Това е все едно водата да се превърне във вода“.
След кратко мълчание някой в предната част на стаята помоли:
— Разкажи ни за Празнотата, Която Обвързва.
— Имало едно време — започна Енея, както винаги започваше такива неща, — Празнота. И Празнотата била извън времето. Всъщност, Празнотата била сирак на времето… сирак на пространството.
Но Празнотата не принадлежала на времето, не принадлежала на пространството и определено не принадлежала на Бог. Нито пък Празнотата, Която Обвързва е Бог. В действителност Празнотата се е развила дълго след като времето и пространството определили границите на вселената, но необвързана от времето и пространството, Празнотата, Която Обвързва се движела напред-назад из континуума чак до началото на Големия взрив и до края на Тихото хленчене.
Тук Енея млъква и вдига ръце към слепоочията си с движение, което не съм виждал откакто беше дете. Тази вечер не ми прилича на дете. Очите й са уморени, но жизнени. Около тези очи се виждат бръчици на изтощение или тревога. Обичам тези очи.
— Празнотата, Която Обвързва е мислещо нещо — твърдо казва тя. — Произхожда от мислещи неща — много от които на свой ред са създадени от мислещи неща.
Празнотата, Която Обвързва е съшита от квантова материя, изтъкана от пространство на Планк, лежи под и около пространство/времето като спален калъф, пълен с вата. Празнотата, Която Обвързва не е нито мистична, нито метафизична, тя произтича от и реагира на физическите закони на вселената, но е продукт на тази развиваща се вселена. Празнотата е изградена от мисъл и чувство. Тя е резултат на самоосъзнаването на вселената. И не само от човешка мисъл и чувство — Празнотата, Която Обвързва е съставена от стотици хиляди разумни раси в милиарди години от времето. Тя е единствената константа в еволюцията на вселената — единствената обща особеност за расите, които ще еволюират, процъфтят, изтлеят и загинат, разделени с милиони години и стотици милиони светлинни години една от друга. И за Празнотата, Която Обвързва има само един ключ…
Енея отново млъква. Младата й приятелка Рахил седи по турски близо до нея и внимателно слуша. Сега за първи път забелязвам, че Рахил — жената, от която глупаво съм ревнувал заради онези няколко изминали месеца — наистина е красива: меднокестенява коса, къса и къдрава, румени страни, големи зелени очи, изпъстрени с малки кафяви точици. Тя е приблизително на възрастта на Енея, в началото на двайсетте си стандартни години, и кожата й е станала златистокафява от месеците на работа по високите тераси под жълтото слънце на Тян Шан.
Енея докосва Рахил по рамото.
— Моята приятелка тук била бебе, когато баща й открил интересен факт за вселената — продължи тя. — Баща й, учен на име Сол, десетилетия наред бил обсебен от историческата връзка между Господ и човека. Един ден при изключително екстремни обстоятелства, изправил се пред възможността за втори път да загуби дъщеря си, Сол получил сатори — ясно и интуитивно разбрал онова, което само малцина други през милионите години на размисли имали привилегията да видят… Сол разбрал, че любовта е реална и равностойна сила във вселената… също толкова реална, колкото електромагнетизма или слабата ядрена сила. Също толкова реална, колкото гравитацията, и подчиняваща се на много от същите закони. Законът за площта, например, често действа върху любовта също толкова сигурно, колкото и върху гравитацията.
Сол разбрал, че любовта е обвъзваща сила на Празнотата Която Обвързва, конецът и тъканта на дрехата. И в този миг на сатори Сол осъзнал, че човечеството не е единственият майстор на този великолепен гоблен. Сол зърнал Празнотата, Която Обвързва и силата на любовта зад нея, но не успял да получи достъп до тази среда. Толкова скоро еволюирали от своите братовчеди приматите, човешките същества все още не са придобили сетивната способност ясно да виждат или влизат в Празнотата, Която Обвързва.
Казвам „ясно да виждат“, защото всички хора с открито сърце и ум са зървали редки, но невероятни пейзажи от Празнотата, Която Обвързва. Също както дзен не е религия, а е религия, Празнотата, Която Обвързва не е състояние на ума, а е състояние на ума. Празнотата е също толкова вероятностна, колкото постоянни вълни, взаимодействащи с постоянен вълнов фронт, какъвто е човешкият ум и личност. До Празнотата, Която Обвързва се докосваме всички ние, които сме плакали от щастие, сбогували сме се с любимия, били сме възвисявани от оргазъм, стояли сме до гроба на любим човек или сме виждали как бебето ни за първи път отваря очи.