През вековете, обаче, някои от елементите на Техноцентъра започнали да разбират истинския потенциал на Празнотата, Която Обвързва. Те проумели, че непритежаващият им състрадание разумен вид никога няма да стане част от тази амалгама от живи и някогашни раси. Започнали Да разбират, че Празнотата, Която Обвързва е не толкова създадена, колкото еволюирала като коралов риф и че никога няма да намерят там подслон, ако не променят някои от параметрите на собственото си съществуване.
Тези елементи на Техноцентъра не били алтруисти, а отчаяно се стремели да оцелеят и разбирали, че единственият начин в крайна сметка да спечелят безкрайната си игра е да й сложат край. А за тази цел трябвало да еволюират във вид, способен на състрадание.
Техноцентърът разбира онова, което Тейлхард де Шарден отказвал да признае: че еволюцията не е прогрес, че няма „цел“ или посока. Еволюцията е промяна. Еволюцията „успява“, ако тази промяна е в състояние да адаптира някой лист или клон на дървото на живота към условията на вселената. За да постигнат „успех“ в еволюцията си, тези елементи на Техноцентъра трябвало да изоставят безкрайния си паразитизъм и да открият истинска симбиоза. Трябвало да влязат в честна коеволюция с нашата човешка раса.
Отначало бунтовните елементи на Техноцентъра продължили канибализма си, за да разпространят склонността към съчувствие. Доколкото можели, те пренаписали собствения си код. После създали киборга на Джон Кийтс — цялостен опит за симулиране на съчувстващ организъм с тяло и ДНК на човешко същество, и в същото време със съхраняваната в Техноцентъра памет и личност на киборг. Противникови елементи унищожили първия киборг на Кийтс. Вторият бил създаден по подобие на първия. Той наел майка ми — частен детектив — да му помогне да разкрие загадката на смъртта на предшественика си.
Енея се усмихва и за миг като че ли забравя за нас или дори за собствения си разказ. Сякаш отново преживява стари спомени. Тогава се сещам за нещо, което веднъж между другото беше споменала по време на пътуването ни от Хиперион със стария кораб на Консула. „Рол, спомените на майка ми и баща ми са се излели в мен, още преди да се родя… дори преди да стана истински зародиш. Можеш ли да си представиш нещо по-унищожително за личността на едно дете от това да прелива от чужди животи, още преди да е започнало собствения си? Не е за чудене, че съм такъв изрод.“
В този момент тя не ми прилича на изрод. Но пък аз я обичам повече от живота.
— Той наел майка ми да разкрие загадката на смъртта на собствената си личност — тихо продължи Енея, — но всъщност знаел какво се е случило с предишната му същност. Действителната причина да наеме майка ми била да се запознае с нея, да е с нея, да стане неин любовник. — Енея млъква за миг и се усмихва. Очите й виждат нещо далечно, — Чичо ми Мартин изобщо не е изяснил тази част както трябва в обърканите си „Песни“. Родителите ми били женени и ми се струва, че чичо Мартин никога не е научил за това… венчал ги епископът в Храма на Шрайка на Лусус. Това бил култ, но законен, и бракът на родителите ми имал законна сила на двеста свята от Хегемонията. — Тя отново се усмихва и поглежда над тълпата право към мен. — Може да съм копеле, нали знаете, но не съм незаконородена.
Така че те се оженили, заченали ме — навярно още преди тази церемония — и после поддържани от Техноцентъра елементи убили баща ми, преди майка ми да започне поклонението си на Шрайка. И това щял да е краят на каквато и да е връзка между баща ми и мен, ако не били две неща — неговата ИИ личност била уловена в шрьонова верига, имплантирана зад ухото на майка ми. Няколко месеца тя носила и двама ни — мен в утробата си и баща ми, втората личност на Джон Кийтс, в шрьоновата верига. Неговата личност не била в състояние да общува пряко с майка ми, но спокойно можеше да общува с мен. Най-трудното беше да определя какво съм „аз“ в този момент. Баща ми ми помогна, като влезе в Празнотата, Която Обвързва и взе заедно със себе си зародишното „аз“. Видях какво ще съм — коя ще съм, дори как ще умра, — още преди напълно да са се оформили пръстите ми.
Има още една подробност, която чичо Мартин е пропуснал в „Песните“ си. В деня, в който застреляли баща ми на стъпалата на Храма на Шрайка на Главния булевард на Лусус, майка ми била покрита с кръвта му — реконструираната ДНК на Джон Кийтс. По онова време тя не разбирала напълно, че в този момент неговата кръв буквално е най-ценният източник в човешката вселена. Неговата ДНК била предназначена да заразява други с единствения му дар — достъпът до Празнотата. Смесена правилно със съвсем човешка ДНК, тя щяла да предложи кръвния дар, който можел да отвори портала на Празнотата, Която Обвързва за цялата човешка раса.