Отново му отговори телохранителят.
— Няколко кораба вече трябва да са били улучени или унищожени, Ваше светейшество — поясни Ейхеджи. — Кохерентните лъчи и СПБ са станали видими в разширяващите се полета от останки, замръзнал кислород, молекулярен прах и други газове.
За известно време това накара групата ни да потъне в мълчание.
— Веднъж баща ми наблюдавал такава битка на Хиперион — прошепна Рахил. Тя разтърка голите си ръце, сякаш изведнъж й бе станало студено.
Премигнах и погледнах към младата жена. Не бях пропуснал забележката на Енея за бащата на приятелката й Сол… Достатъчно добре знаех „Песните“, за да разпозная в Рахил бебето от легендарното хиперионско поклонение дъщерята на Сол Уайнтрауб… но признавам, че не бях повярвал напълно в това. В „Песните“ бебето Рахил се беше превърнало в почти митичната жена Монита — жена, върнала се назад във времето в Гробниците заедно с Шрайка. Как можеше същата Рахил да е тук сега?
Енея прегърна Рахил през рамо.
— И майка ми — тихо каза тя. — Само че тогава се е смятало, че това са хегемонийските сили срещу прокудените.
— Ами сега? — попита Далай лама. — Прокудените срещу Мира ли? И защо мирските бойни кораби са пристигнали неканени в нашата система?
Няколко бели сфери светлина запулсираха, уголемиха се, избледняха и изчезнаха. Всички запремигвахме, за да проясним погледите си.
— Предполагам, че мирските бойни кораби са били тук още откакто се появи първият им кораб, Ваше светейшество — отвърна Енея. — Но не мисля, че се бият с прокудени.
— С кого тогава? — попита момчето. Енея отново вдигна лице към небето.
— С един от своите — каза тя.
Внезапно проблесна поредица от експлозии, съвсем различни от другите… по-близки и по-ярки, последвани от три ослепителни метеоритни опашки. Една от тях веднага експлодира в горните слоеве на атмосферата, оставяйки зад себе си опашки от останки, които бързо изгоряха. Втората се стрелна на запад, обагри се от жълто до червено и чисто бяло и се пръсна на стотици по-малки опашки двайсет градуса над облачния западен хоризонт. Третата с пронизителен писък разкъса небето от запад на изток — наистина можехме да чуем звука, отначало като свистене на чайник, после като вой и накрая като ужасен рев на торнадо, заглъхнал със същата бързина, с каквато се бе разнесъл, — за да се раздели на три-четири големи пламтящи маси, които изгоряха, преди да достигнат хоризонта. Остана само една и тази последна горяща част от кораба сякаш до последния момент се гърчеше насред полета си в жълти проблясъци, преди да изчезне от поглед.
Изчакахме на горната платформа още половин час, но освен десетки ядрени проблясъци през първите няколко минути — космически кораби, ускоряващи за прехвърляне от системата на Тян Шан, разбрах аз, — нямаше какво друго да видим. Постепенно звездите отново станаха най-ярките светлини в небето и всички се разотидоха — Далай лама се върна в леглото си в монашеските жилища, другите в постоянните или временните си стаи на по-долните равнища.
Енея помоли неколцина от нас да останем — Рахил и Тео, А. Бетик, Ломо Дондруб и мен.
— Това е знакът, който очаквах — съвсем тихо каза тя, когато останахме сами на платформата. — Утре трябва да заминем.
— Да заминем ли? — повторих аз. — Къде? Защо?
Енея ме докосна по ръката. Разтълкувах жеста й като:
„По-късно ще ти обясня“. Замълчах, докато говореха другите.
— Крилете са готови, Учителю — обади се Ломо.
— Позволих си волността да проверя пластокостюмите и дихателните маски в жилището на г. Ендимион, докато ви нямаше — каза А. Бетик. — Всички са в добро състояние.
— Утре ще довършим работата и ще организираме церемонията — рече Тео.
— Иска ми се и аз да можех да дойда — въздъхна Рахил.
— Къде? — повторих аз, въпреки всичките си усилия да се сдържа.
— И ти си поканен — отвърна Енея, като продължаваше да докосва ръката ми. Това всъщност не отговаряше на въпроса ми. — Ломо и А. Бетик… ако двамата все още сте готови.
Ломо Дондруб широко се усмихна. Андроидът кимна. Започнах да си мисля, че съм единственият на територията на храма, който не разбира какво става.
— Лека нощ на всички ви — каза Енея. — Ще станем при първи зори. Няма нужда да ни изпращате.
— По дяволите — отвърна Рахил. Тео кимна в знак на съгласие. — Ще сме там, за да се сбогуваме — прибави Рахил.