— Какво искаш да кажеш с това, че не съществува? — с дрезгав вик повтори Хъсан. — Къде са отишли индианците? Не бяха ли и те просто киборгови илюзии, също като господин Райт?
Енея направи с ръце жеста, с който бях свикнал през годините — грациозно отстраняващо движение, което възприемах като физически аналог на дзен-израза „му“. В подходящ контекст той може да означава „остави този въпрос“.
— Пазарът го няма, защото вече няма да се нуждаем от него — заяви Енея. — Индианците са съвсем истински — навахо, апахи, хопи и зуни, — но те имат свой собствен живот, имат да провеждат свои собствени експерименти. Търговията им с нас беше… услуга.
Тези думи предизвикаха гняв в множеството, но накрая всички отново се успокоиха. Бетс Кимбал се изправи.
— Какво ще правим, дете?
Енея седна на ръба на сцената, сякаш се опитваше да се присъедини към изпълнената с очакване публика.
— Братството вече не съществува — каза тя. — Тази част от живота ни трябва да свърши.
Един от по-младите чираци извика от дъното на павилиона:
— Не, няма! Господин Райт може пак да се завърне! Той беше киборг, не забравяй… продукт. Техноцентърът… или Лъвовете, Тигрите и Мечките… който и да го е направил, може пак да го прати при нас…
Енея тъжно, но твърдо поклати глава.
— Не. Господин Райт го няма. Братството не съществува. Без храната и материалите, които индианците носеха толкова отдалече, този пустинен лагер не е в състояние да издържи и месец. Трябва да си вървим.
— Къде, Енея? — тихо попита сред настъпилата тишина младо момиче на име Пере, чирак при господин Райт.
Навярно именно в този момент за първи път осъзнах до каква степен цялата тази група се е оставила в ръцете на младата жена, която познавах още като дете. Когато Стария архитект беше тук, изнасяше лекции, водеше семинари и спонтанни дискусии в чертожната стая, водеше хората си на пикници и на излети с плуване в планината, изисквайки постоянни грижи и най-добрата храна, реалността на водачеството на Енея донякъде не се забелязваше. Но сега съвсем ясно се виждаше.
— Да — извика някой от средните редове, — къде, Енея? Моята приятелка разпери ръце в друг жест, който бях научил. За разлика от „Остави този въпрос“, той означаваше: „Сам трябва да отговориш на собствения си въпрос“. После Енея каза:
— Има две възможности. Всеки от вас е пристигнал тук или с телепортатор, или през Гробниците на времето. Можете да се върнете или с телепортатор…
— Не!
— Не е възможно!
— Никога… предпочитам да умра!
— Не! Мирът ще ни открие и ще ни убие! Виковете бяха непосредствени и искрени. Това бе звукът на ужаса, придобил словесна форма. Усещах страха в помещението така, както някога го бях надушвал при животни, попаднали в капани по полетата на Хиперион. Енея повдигна ръка и виковете секнаха.
— Можете да се върнете в космоса на Мира с телепортатор а можете да останете на Земята и да се опитате сами да се грижите за себе си.
Разнесе се шепот, в който долавях облекчението им от възможността да не се връщат в Мира. Разбирах това чувство — Мирът се бе превърнал в страшилище и за самия мен. Мисълта да се върна там поне веднъж седмично ме караше да се събуждам облян в пот.
— Но ако останете тук — заговори пак момичето, седнало на ръба на музикалната сцена на господин Райт, — ще бъдете аутсайдери. Всички групи човешки същества на Земята участват в свои собствени проекти, провеждат свои собствени експерименти. Вие няма да се впишете в тях.
При тези думи хората започнаха да викат, да задават въпроси, да искат отговори на загадки, които не бяха разбирали по време на дългия си престой тук. Но Енея продължи с онова, което им говореше:
— Ако останете тук, ще загубите онова, на което ви научи господин Райт и което сте разбрали за самите себе си. Земята не се нуждае от архитекти и строители. Поне засега. Трябва да се върнем обратно.
Джейъв Питърс отново се обади. Гласът му бе остър, но не гневен.
— А Мирът се нуждае от строители и архитекти, така ли? За да строят проклетите му черкви?
— Да — отвърна Енея.
Джейъв удари с големия си юмрук по облегалката на седалката пред него.
— Но те ще ни заловят или ще ни избият, ако разберат кои сме… и къде сме били! — Да — повтори Енея.
— Ти ще се върнеш ли, дете? — попита Бетс Кимбал. — Да — потрети Енея и се оттласна от сцената. Сега всички се изправиха, като викаха или разговаряха със съседите си. Джейъв Питърс беше онзи, който изрази мислите на деветдесетте сираци от Братството. — Можем ли да дойдем с теб, Енея? Момичето въздъхна. Загорялото му от слънцето и напрегнато лице изглеждаше уморено.