Кимнах. Чувствах се като свиня и воайор. Гърдите ми пронизваше истинска болка. Не можех да се сдържа.
— Обичаше ли… го? — „Откъде знаеш, че е бил «той»? Тео… Рахил… тя се заобикаля с жени.“ Гадеше ми се от собствените ми мисли.
— Обичам те, Рол — прошепна Енея.
Казваше го едва за втори път след сбогуването ни на Старата Земя повече от пет и половина години по-рано. Тези думи би трябвало да възвисят душата ми. Но ме болеше прекалено силно. Тук имаше нещо важно, което не разбирах.
— Но е имало друг мъж — казах аз. Усещах думите като камъни в устата си. — Ти си го обичала… — „Само един ли? Колко?“ Исках да изкрещя на мислите си да млъкнат. Енея притисна показалец до устните ми.
— Обичам те, Рол, не го забравяй, докато ти разказвам тези неща. Всичко е… сложно. Заради това коя съм аз. Заради онова, което трябва да направя. Но те обичам… Обичам те още, откакто за пръв път те видях в сънищата си от бъдещето. Обичах те, когато се срещнахме в прашната буря на Хиперион, сред хаоса, стрелбата, Шрайка и хокинговото килимче. Спомняш ли си как те прегърнах. когато полетяхме с него и се опитахме да избягаме? Още тогава те обичах…
Мълчаливо зачаках. Показалецът на Енея се плъзна от устните към бузата ми. Тя въздъхна, сякаш на раменете й тегнеше тежестта на светове.
— Добре — тихо каза любимата ми. — Имаше мъж. Любила съм се и преди. Ние…
— Сериозно ли беше? — прекъснах я аз. Гласът ми прозвуча странно, като изкуствените нотки на кораба.
— Бяхме женени — продължи Енея.
Веднъж на река Канс на Хиперион се сбих с по-възрастен моряк, който бе двойно по-тежък от мен и имаше безкрайно по-голям опит в юмручния бой. Без да ме предупреждава, той ме удари по брадичката така, че пред очите ми причерня, коленете ми се подкосиха и се прекатурих през перилата в реката. Мъжът лично се хвърли във водата да ме измъкне. Дойдох в съзнание след една-две минути, но минаха часове преди кънтенето в главата ми да утихне и погледът ми да се фокусира.
Сега беше още по-ужасно оттогава. Можех само да лежа и да я гледам, да гледам към любимата ми Енея и да чувствам пръстите й по бузата си като странно студено и чуждо докосване на непозната. Тя отдръпна ръка.
Имаше нещо още по-лошо.
— Двайсетте и три месеца, една седмица и шест часа, които липсваха — поясни Енея.
— С него ли? — Не можех да си спомня, че съм произнесъл тези три думи, но ги чух, изречени със собствения ми глас.
— Да.
— Женени… — започнах аз и не бях в състояние да продължа.
Енея се усмихна, но това бе най-тъжната усмивка, която някога бях виждал.
— От свещеник — отвърна тя. — Бракът ни ще бъде законен в очите на Мира и Църквата.
— „Ще бъде“ ли? — Тогава ми се прииска да се изправя и да повърна от края на платформата, но не можех да помръдна.
За миг Енея изглеждаше объркана, неспособна да отговори.
— Да… — промълви тя и в очите й заблестяха сълзи. — Искам да кажа, не… сега не съм омъжена… ти… по дяволите, само да можех…
— Но мъжът е все още жив, така ли? — прекъснах я аз с Равен и безизразен глас като на инквизитор от Светата служба.
— Да. — Тя притисна длан до собствената си буза. Пръстите й трепереха. — Обичаш ли го, хлапе?
— Обичам теб, Рол.
Леко се отдръпнах, несъзнателно, непреднамерено, но не можех да остана във физически контакт с нея, докато водехме този разговор.
— Има още нещо… — каза тя. Зачаках.
— Ние имахме… аз ще… аз имах дете, бебе. — Тя ме погледна така, сякаш се опитваше да ме накара да проумея всичко само с погледа си. Не се получи.
— Дете — глупаво повторих аз. Скъпата ми приятелка… моята малка приятелка, превърнала се в жена, превърнала се в моя любовница… моята любима имаше дете. — Колко е голямо? — попитах аз и чух баналните си думи като гърма, изтътнал наблизо.
Тя отново ми се стори объркана, сякаш неуверена за фактите. Накрая каза:
— Детето е… не е на място, на което да мога да го открия.
— О, хлапе — промълвих аз и забравих за всичко друго, освен мъката й. Притиснах я до себе си, докато плачеше. — Толкова съжалявам, хлапе… толкова съжалявам.
Тя се освободи от мен и избърса сълзите си.
— Не, Рол, ти не разбираш. Всичко е наред… това не е… това е наред…
Отдръпнах се от нея и я погледнах. Беше обезумяла от скръб и хълцаше.
— Разбирам — излъгах аз.
— Рол… — Ръката й затърси моята. Потупах дланта й, но се изправих, навлякох дрехите си и взех катераческите си ремъци и раницата.
— Рол…
— Ще се върна преди зазоряване — казах аз, като гледах в нейната посока, но избягвах очите й. — Просто ще ида да се поразходя.
— Нека дойда с теб — помоли тя и скочи на крака, увита със завивката. Зад нея блясна светкавица. Задаваше се нова буря.