— Ще се върна преди зазоряване — повторих аз и излязох, преди Енея да успее да се облече и да дойде с мен.
Валеше студена лапавица. Платформите бързо станаха хлъзгави. Спуснах се надолу по стълбите и се затичах по вибриращите стълбища, като виждах пътя си на светлината на случайните светкавици. Не намалих скоростта, докато не стигнах неколкостотин метра надолу по източния перваз, водещ към цепнатината, където за първи път бях приземил кораба. Не исках да ходя там.
На половин клик от Храма бяха фиксираните въжета, издигащи се към върха на хребета. Лапавицата шибаше скалния склон. Червените и черни кабели бяха покрити с пласт лед. Закачих карабините си за въжето и ремъците си извадих от раницата електрическите елеватори и ги свързах, после започнах изкачването по ледените въжета.
Вятърът се надигна, започна да развява якето ми и да ме оттласква от скалата. Лапавица шибаше лицето и ръцете ми. Не обръщах внимание и се изкачвах, понякога се изплъзвах надолу три-четири метра, но после отново подновявах катеренето. Десет метра под острия като бръснач връх на хребета изплувах от облаците като гмуркач от вода. Тук горе звездите продължаваха студено да светят, но облачните маси се трупаха до северния склон на хребета и се издигаха като бели вълни около мен.
Плъзнах елеваторите нагоре и накрая достигнах сравнително равния участък, където бяха закрепени фиксираните въжета. Едва тогава забелязах, че не съм закрепил осигурителното си въже.
— По дяволите — изругах и закрачих на североизток по широкия петнайсет сантиметра хребет. Бурята се усилваше. Бездната откъм юг представляваше километри пуст, черен въздух. Лед покриваше на места скалата и започваше да вали сняг.
Затичах се на изток, като прескачах ледените участъци и цепнатините, без да давам пукната пара за каквото и да е.
Докато бях погълнат от собственото си нещастие, в човешката вселена се случваха други неща. Когато бях момче, на Хиперион новините бавно се просмукваха от междузвездния Мир до нашите номадски кервани в мочурищата. Важните събития на Пацем, Ренесанс Вектор или който и да е друг свят остаряваха с много седмици или месеци време-дълг и още седмици, докато стигнат от Порт Романс или друг голям град до нашия провинциален район. Бях свикнал да не обръщам внимание на събитията където и да е другаде. Това положение се промени, разбира се, когато водех ловци от други планети в Блатата, но новините въпреки това бяха достатъчно стари и загубили значението си. Мирът не ме привличаше, макар че проявявах интерес към междузвездното пътуване. Последваха почти десетте години на Старата Земя и моите пет години време-дълг. Не бях свикнал да мисля за събитията където и да е другаде, освен ако лично не ме засягаха, като, например, маниакалното желание на Мира да ни открие.
Но това скоро щеше да се промени.
Онази нощ на Тян Шан, Райската планина, докато аз глупаво тичах в лапавицата и мъглата надолу по тесния хребет, другаде се случваха някои от следните събития:
На прекрасния свят Мауи-обетована дългата поредица от събития, която беше достигнала върха си с нашето присъствие с Енея и бе започнала с любовта на Сайри и Мерин, бушуваше бунт. Бунтовниците на подвижните острови отдавна бяха станали последователи на философията на Енея, бяха пили от нейното причастие, завинаги бяха отхвърлили Мира и кръстоида и водеха война на саботажи и съпротива, като се опитваха да не нараняват и убиват мирски войници. Мауи-обетована представляваше специален проблем за Мира, тъй като по начало беше ваканционен свят — всяка стандартна година там отиваха стотици хиляди богати преродени християни, за да се наслаждават на топлите морета, на красивите плажове на Екваториалния архипелаг и на миграциите на делфините и подвижните острови. Мирът също получаваше приходи от стотиците нефтени платформи, осеяли тази предимно океанска планета и скрити от погледа на туристите, но уязвими за нападение от подвижни острови или подводници на бунтовниците. Сега мнозина от самите мирски туристи — необяснимо защо — отхвърляха кръстоида и ставаха последователи на учението на Енея. Отхвърляха безсмъртието. Губернаторът на планетата, местният архиепископ и ватиканските представители, повикани заради кризата, не бяха в състояние да си я обяснят.
На студения Сол Дракони Септем, по-голямата част от атмосферата на който беше замръзнала в един гигантски ледник, нямаше туристи, но опитът на Мира да го колонизира през последните десет години се бе превърнал в кошмар.
Благородните читчатуки, с които около девет и половина години по-рано ние с Енея и А. Бетик се бяхме сприятелили, се бяха превърнали в непримирими врагове на Мира. Небостъргачът, замръзнал в атмосферния лед, в който отец Главк посрещаше всички пътници, все още светеше, въпреки убийството на онзи мил човек от ръката на Радамант Немес. Читчатуките пазеха светлината в сградата като в светилище. Някак си знаеха кой е убил безобидния слепец и племето на Кучиат — Кучиат, Чиаку, Айчакут, Кучту, Читиция, Чатчия — всички онези, които ние с Енея и А. Бетик познавахме по име. Другите читчатуки обвиняваха Мира, правещ опити да колонизира умерените пояси по екватора, където въздухът беше газообразен и големият ледник се топеше.