— Не — каза тя. — Мисля, че напускането на това място е като да умреш и отново да се родиш. Всеки от нас трябва да го направи сам. — Енея се усмихна. — Или на съвсем малки групи.
Залата се смълча. Когато Енея заговори, сякаш засвири самотен инструмент след внезапно замлъкване на оркестъра.
— Рол ще тръгне пръв — обясни тя. — Довечера. Един по един всеки от вас ще намери съответния телепортал. Аз ще ви помагам. И последна ще напусна Земята. Но ще я напусна, само след няколко седмици. Всички трябва да си тръгнем.
Тогава хората пристъпиха напред. Макар мълчаливо, те се приближиха към момичето с късата коса.
— Но някои от нас отново ще се срещнем — заяви Енея. — Сигурна съм, че някои от нас отново ще се срещнем.
Разбрах и другата страна на това успокоително предсказание: някои от нас няма да оцелеят, за да се срещнат отново.
— Е — прегърнала с огромната си ръка Енея, изкънтя Бетс Кимбал, — в кухнята имаме достатъчно храна за една последна гощавка. Обедът днес ще е такъв, че ще си го спомняте години наред! Щом се налага да заминеш, както казваше майка ми, никога не тръгвай на гладен стомах. Кой ще ми помогне в кухнята?
После множеството се раздели, семействата и приятелите на групички, самотниците, застанали като замаяни, и всички се приближаваха до Енея, докато излизахме от музикалния павилион. В този момент исках да я сграбча, да я разтърся, докато изпадат мъдреците й и да я попитам:
„Какво искаш да кажеш, по дяволите, с това «Рол ще тръгне пръв… довечера»? Коя си ти, по дяволите, че да ми казваш да те оставя сама? И как си мислиш, че ще ме принудиш да го направя?“ Но тя беше прекалено далеч и около нея се притискаха прекалено много хора. Единственото, което можех да сторя, бе да следвам тълпата, която се насочваше към кухнята и трапезарията. Гневът ясно личеше по лицето, юмруците, мускулите и походката ми.
После видях, че Енея поглежда назад и се мъчи да ме открие над главите на хората около нея. Очите й ме умоляваха: „Остави ме да ти обясня“.
Отвърнах й с леден поглед.
Когато тя дойде при мен в големия гараж, построен по нареждане на господин Райт половин клик на изток от лагера, вече почти се смрачаваше. Сградата беше отворена отстрани, като се изключат брезентовите завеси, но дебели каменни колони поддържаха постоянния покрив от дърво на секвоя. Гаражът бе предназначен за спускателния копяб с който бяхме пристигнали тримата с Енея и А. Бетик.
Бях дръпнал главната брезентова завеса и стоях на отвопената врата на кораба, когато видях Енея да се приближава към мен откъм пустинята. На китката ми беше гривната на инфотерма, който не бях носил повече от година: уредът, който съдържаше по-голямата част от паметта на някогашния ни кораб — корабът на Консула отпреди векове. Когато се учех да управлявам спускателния кораб, той бе мой наставник и комуникационно средство. Сега не се нуждаех от него — паметта на инфотерма беше качена в инфобанките на спускателния кораб и аз бях станал доста добър в пилотирането му, — но инфотермът ме караше да се чувствам по-сигурен. Той също извършваше проверка на корабните системи: би могло да се каже, че разговаряше със самия себе си.
Енея застана под събрания брезент. Залезът хвърляше дълги сенки зад нея и обагряше платното в червено.
— Как е спускателният кораб? — попита ме тя. Сведох очи към данните на инфотерма.
— Добре е — изсумтях, без да поглеждам към нея.
— Има ли достатъчно гориво и електричество за още един полет?
Все още без да вдигам очи, като си играех с уредите на страничната облегалка на пилотското кресло в кабината, аз отвърнах:
— Зависи докъде ще лети.
Енея се приближи до стълбичката на кораба и докосна крака ми.
— Рол?
Този път се налагаше да я погледна.
— Не се ядосвай — помоли тя. — Трябва да направим тези неща. Дръпнах си крака.
— По дяволите, стига си ми казвала какво трябва да правим. Ти си просто хлапе. Може да има неща, които някои от нас не трябва да правят. Може би едно от тях е да не заминавам и да не те оставям сама. — Отстъпих от стълбата и почуках инфотерма. Тя се прибра обратно в корабния корпус. Излязох от гаража и се насочих към палатката си. слънцето се виждаше на хоризонта като съвършена червека сфера. Под последните, коси лъчи камъните и брезентът на главния лагер приличаха на обхванати от пожар — най-ужасният кошмар на Стария архитект.
— Почакай, Рол! — Енея изтича, за да ме настигне. Дорд само един поглед в нейна посока ми показа колко е изтощена. През целия следобед тя се срещаше с хората, разговаряше с тях, обясняваше им, успокояваше ги, прегръщаше ги. Бях започнал да мисля за Братството като за гнездо от емоционални вампири и за Енея като техен единствен източник на енергия.