А. Бетик свали шлема си и каза:
— Въздухът е годен за дишане. Въздушното налягане е повече от нормално.
В краката на статуята имаше ароматични свещи и кутия кибрит. Енея застана на едно коляно и запали една от свещите. Разнесе се много силен мирис на тамян.
— Това е Принцесата на лазурните облаци — каза тя и се усмихна към усмихващото се златно лице. — Богинята на зората. Като запалих тази свещ, аз току-що направих жертвоприношение, за да ми се родят внуци.
Понечих да се усмихна и замръзнах на място. „Тя има дете. Моята любима вече има дете.“ Гърлото ми се сви и аз се извърнах, но Енея се приближи до мен и ме хвана за ръка.
— Ще обядваме ли? — попита тя.
Бях забравил за кафявата ни торба. Щеше да е трудно да ядем през шлемовете и осмозните си маски.
Седнахме на слабата светлина в тази стая без прозорци сред стелещия се дим и аромат на тамян и изядохме сандвичите, пакетирани от монасите.
— Сега накъде? — попитах аз, когато Енея започна да отваря вътрешната врата.
— Чувал съм, че на източния край на върха имало пропаст, наречена „Скалата на самоубийците“ — каза А. Бетик. — Някога била място за сериозни жертвоприношения. Говори се, че скачането от нея дарявало мигновено сливане с Нефритения император и гарантирало, че молбата ти е почетена. Ако наистина искате да имате внуци, можете да скочите оттам.
Зяпнах към андроида. Никога не бях сигурен дали има чувство за хумор, или просто извратена личност.
Енея се засмя.
— Хайде първо да идем в храма на Нефритения император — предложи тя. — Да видим дали има някой.
Навън бях посрещнат от изолираността на пластокостюма и от безвъздушната прозрачност на всичко. Осмозната маска бе станала почти черна заради нефилтрираното слънце на тази височина.
Бяхме на петдесетина метра от върха и храма, когато от чернотата на сянката зад една от скалите се появи фигура и застана на пътя ни. Помислих си „Шрайка“ и глупаво свих ръце в юмруци, преди да разбера какво е това.
Пред нас стоеше много висок мъж, облечен в разкъсана вакуумна бойна броня. Стандартна за морската пехота и швейцарската гвардия. Можех да видя лицето му през визьора — кожата му бе черна, имаше силно изразени черти и късо подстриганата му коса беше бяла. По тъмното му лице имаше съвсем скорошни белези. Очите му не гледаха приятелски. Носеше многоцелева автоматична пушка и сега я вдигна срещу нас. После предаде по канала на пластокостюмите.
— Стой!
Ние спряхме.
Гигантът като че ли не знаеше какво да прави. „Мирът най-после ни откри“, беше първата ми мисъл. Енея пристъпи напред.
— Сержант Грегориъс — разнесе се в ухото ми гласът й. Мъжът рязко повдигна глава, но не отпусна оръжието си. Не се съмнявах, че пушката ще работи отлично във вакуум — иглен облак, енергийно копие, лъч със заредени частици, куршум или хиперкинетичен заряд. Дулото сочеше към главата на любимата ми.
— Откъде знаете име… — започна гигантът и после сякаш се олюля назад. — Ти си. Онази. Момичето, което търсихме толкова време, в толкова много системи. Енея.
— Да — потвърди тя. — Има ли още оцелели?
— Трима — отвърна мъжът, когото Енея нарече Грегориъс. Той посочи надясно и аз успях да видя само черен белег по черна скала с почернели останки от нещо, което можеше да е спасителна капсула на космически кораб.
— Сред тях ли е отец-капитан де Соя? — попита Енея. Спомних си името. Спомних си гласа на де Соя по радиостанцията на спускателния кораб, когато ни беше открил и спасил от Немес и после ни остави да си тръгнем от Божия горичка, почти десет негови години по-рано.
— Да — кимна сержант Грегориъс, — капитанът е жив, но получи тежки обгаряния на бедния стар „Рафаил“. Щеше да се превърне на атоми заедно с него, ако не беше припаднал и не ми беше дал възможност да го издърпам в спасителна лодка. Другите двама са ранени, но отец-капитанът умира. — Той отпусна пушката и уморено се облегна на нея. — Умира от истинската смърт… нямаме възкресителна ясла и скъпият отец-капитан ме накара да му обещая, че ще го стопя на атоми, когато умре, за да не го възкресят и превърнат в безмозъчен идиот.
Енея кимна.
— Можете ли да ме отведете при него? Трябва да поговорим.
Грегориъс нарами тежкото оръжие и подозрително погледна към А. Бетик и мен.
— А тези двамата…
— Това е моят мил приятел — каза Енея и докосна андроида по ръката. После хвана дланта ми. — А това е любимият ми.