— Значи трябва да се върна с това по същия път, по които дойдохме? — Повдигнах ръка, сякаш за да докосна лодката, но не го направих.
— Не по същия път — отвърна Енея. — Но по река Тетида. През различни светове. През толкова много светове колкото трябва, за да намериш кораба.
— Кораба ли? — попитах аз. Бяхме оставили космическия кораб на Консула скрит под повърхността на реката за да ремонтира повредите, нанесени му по време на бягството ни от Мира, на свят, чието име и местоположение не знаехме.
Младата ми приятелка кимна. Сенките под уморените й очи изчезнаха, после отново се появиха.
— Ще ни трябва корабът, Рол. Бих искала да се отправиш с този каяк по река Тетида и да откриеш кораба, после да дойдеш с него на планетата, на която ще те чакаме с А. Бетик.
— Свят в космоса на Мира? — попитах аз и стомахът ми още повече се сви от опасността, която се съдържаше в това кратко изречение.
— Да.
— Защо аз? — Многозначително погледнах към А. Бетик. И незабавно се засрамих от мисълта си: „Защо пращаш човешко същество… своя най-добър приятел… когато може да иде андроидът?“. Сведох очи.
— Пътуването ще е опасно — отговори Енея. — Сигурна съм, че можеш да се справиш, Рол. Вярвам, че ще намериш кораба, а после ще откриеш и нас.
Усетих, че раменете ми увисват.
— Добре — съгласих се. — На мястото, откъдето излязохме през телепортатора ли отиваме? — От Божия горичка бяхме пристигнали до малък поток, който течеше край сградата-шедьовър на Стария архитект, Фолингуотър.
— Не — отвърна Енея. — По-близо. Река Мисури.
— Добре — повторих аз. Бях летял над Мисури. Намираше се на почти две хиляди клика на изток оттук. — Кога заминавам? Утре ли?
Енея ме докосна по китката.
— Не — уморено, но твърдо каза тя. — Тази вечер. Сега. Не възразих. Не се опитах да споря. Без да кажа нищо, хванах каяка за носа, А. Бетик го вдигна за кърмата й двамата отнесохме проклетата лодка на спускателния кораб в сгъстяващата се пустинна нощ.
3.
Великият инквизитор закъсняваше.
Ватиканският въздушно-космически пътен контрол съпроводи ЕМПС-то на инквизитора през иначе затвореното въздушо пространство до космодрума, блокира цялото въздушно движение откъм източната страна на Ватикана и задържа трийсет хиляди тонен роботизиран товарен кораб в орбита, докато ЕМПС-то на инквизитора прелети през югоизточния ъгъл на приземителната решетка.
Седнал в специалното бронирано ЕМПС, великият инквизитор — Негово високопреосвещенство Джон Доменико, кардинал Мустафа — не наблюдаваше нито през прозореца, нито на видеомониторите прелестната гледка на приближаващия се Ватикан, чиито стени розовееха под утринната светлина. Не гледаше и към двайсетлентовата магистрала, наречена „Понте Виторио Емануеле“, под тях, блестяща като обляна от слънце река заради слънчевите лъчи по противовятърните щитове и балоновидните покриви. Вниманието на великия инквизитор беше съсредоточено единствено върху разузнавателната сводка, която течеше по инфотерма му.
Когато прочете последния ред и информацията бе запаметена, за да бъде по-късно унищожена и забравена, великият инквизитор попита секретаря си отец Фарел:
— И не е имало повече срещи с представители на Търговския мир, така ли?
Отец Фарел, слаб мъж с безизразни сиви очи, не се усмихна, но кардиналът забеляза опита за симулиране на хумор по потръпването на мускула на скулата му.
— Не.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
Великият инквизитор се отпусна назад на възглавниците на ЕМПС-то и си позволи кратка усмивка. Търговският мир беше направил само този ранен, неуспешен опит да се съюзи с един от кандидатите за папа — сондажът при Лурдъсами — и инквизиторът бе изслушал пълния запис на тази среща. Кардиналът си позволи да се усмихне в продължение на още няколко секунди: Лурдъсами беше прав да смята, че заседателната му зала е обезопасена откъм подслушване — по какъвто и да е начин. Всяко записващо устройство в помещението — дори имплантирано в някой от участниците — щеше да бъде засечено и обезвредено. Всеки опит за теснолъчево предаване щеше да бъде засечен и блокиран. Получаването на пълния видео и аудиозапис на тази среща бе един от най-приятните мигове за великия инквизитор.
Две местни години преди това монсиньор Лукас Оди беше постъпил във ватиканската болница за рутинно заменяне на очите, ушите и сърцето. Отец Фарел отиде при хирурга и му даде да разбере, че върху шията на нещастния медик ще се стовари цялата тежест на Светата служба, ако не имплантира в тялото на монсиньора някои модерни устройства. Лекарят се подчини и скоро след това умря от истинската смърт — без възможност за възкресяване — по време на транспортен инцидент високо над Големите северни плитчини.