— Криогенна сомния — отвърна Енея. — Автохирургът би трябвало да е в състояние да започне лечението след двайсет и четири часа. Моля те дотогава да поддържащ живота им в студен сън.
— Ясно — рече корабът. И после: — Г. Енея? Г. Ендимион?
— Да — откликнах аз.
— Известно ли ви е, че съм следен от широкообхватни сензори още от мига, в който напуснах третата луна? В момента насам пътуват поне трийсет и седем мирски бойни кораба. Един вече е в орбита около планетата, друг току-що възприе изключително необичайната тактика да се прехвърли в гравитационния кладенец на системата.
— Добре — отвърна Енея. — Не се тревожи за това.
— Струва ми се, че възнамеряват да ни пресрещнат и унищожат — каза корабът. — И могат да го направят преди да напуснем атмосферата.
— Знаем — въздъхна тя. — Повтарям ти, недей да се тревожиш за това.
— Ясно — отсече корабът с най-деловия тон, с който някога го бях чувал да говори. — Цел?
— Цепнатината шест километра на изток от Хсуан-кунг Ссу — отвърна Енея. — На изток от Храма, висящ във въздуха. Бързо. — Тя погледна към хронометъра на китката си. — Но лети ниско, Кораб. В облачните пластове.
— Във фосгеновите облаци или в облаците от водни частици? — попита корабът.
— Колкото е възможно по-ниско — каза приятелката ми. — Освен ако фосгеновите облаци не представляват проблем за теб.
— Разбира се, че не — заяви корабът. — Бихте ли желали да поема курс през киселинното море? За мирския дълбочинен радар това няма да е от значение, но може да се направи само с малко повече време и…
— Не — прекъсна го Енея, — просто през облаците. По сфероекрана в холоямката видяхме, че корабът се издига от Скалата на самоубийците и се спуска десет километра надолу през сивите, а после и в зелените облаци. Щеше да стигне до цепнатината за минути.
После всички седнахме на стъпалата в холоямката. Осъзнах, че продължавам да стискам запечатаната тръба, която ми беше дал де Соя. Започнах да я въртя в ръцете си.
— Хайде, отворете я — каза сержант Грегориъс. Огромният мъж бавно сваляше външните пластове на обезобразената си бойна броня. Вътрешните бяха стопени с лазерно копие. Страхувах се от гледката на гърдите и лявата му ръка.
Колебаех се. Бях казал, че ще изчакам отец-капитанът да се възстанови.
— Хайде — повтори Грегориъс. — Капитанът от девет години чака да ви върне това.
Нямах представа какво може да е. Откъде би могъл този човек да знае, че някой ден ще се срещнем? Нямах никакви вещи… как можеше да е запазил нещо мое, за да ми го върне?
Счупих печата и погледнах вътре. Някаква плътно навита материя. Постепенно започнал да се досещам, аз я извадих навън и я разгънах на пода.
Енея радостно се засмя.
— Боже мой — каза тя. — Не съм виждала това нито в един от сънищата си за сегашното време. Прекрасно!
Беше хокинговото килимче… летящия килим, отнесъл ни с Енея от Долината на Гробниците на времето почти десет години по-рано. Бях го загубил… трябваха ми една-две секунди, за да си спомня. Бях го загубил на Mare Infinitum девет години преди това, когато мирският лейтенант, с когото се биех, извади нож, намушка ме и ме изхвърли от килимчето в морето. Какво се бе случило после? Хората на лейтенанта на морската платформа по погрешка го бяха убили с облак иглички, мъртвецът беше паднал в лилавото море и хокинговото килимче бе продължило да лети… не, спомних си, че някой на платформата го беше хванал.
— Как се е озовало в отец-капитана? — попитах аз и разбрах отговора веднага, щом произнесох въпроса. По онова време де Соя бе наш неуморен преследвач.
Грегориъс кимна.
— Отец-капитанът го използва, за да установи вашата кръв и ДНК. Ето как получихме досието ви от Хиперион. Ако имахме космически костюми, щях да използвам проклетото нещо, за да се измъкнем от тази безвъздушна планина.
— Искате да кажете, че работи ли? — Набрах нишките за полет. Хокинговото килимче — по-одрипавяло, отколкото си го спомнях — се издигна десет сантиметра над пода. — Проклет да съм!
— Приближаваме се към цепнатината с координатите, които ми дадохте — разнесе се гласът на кораба.
Сфероекранът в холоямката се проясни и показа хребета Ио-кунг, покрай който летяхме. Ние намалихме скоростта и увиснахме на сто метра от него. Бяхме се върнали до същата гориста долина, в която корабът ме беше спуснал преди повече от три месеца. Само че сега зелената цепнатина бе пълна с хора. Видях Тео, Ломо, мнозина други от Храма, висящ във въздуха. Корабът се снижи, увисна и зачака нарежданията ни.
— Спусни ескалатора — каза Енея. — Остави ги да се качат на борда.