— НЕ! — извика Енея. Никога не я бях чувал да крещи така. И аз, и Рахил замръзнахме на място.
— Рахил — отново спокойно каза Енея, — моля те, доведи Негово светейшество и Дорье Фамо на кораба. — Тонът й бе любезен, но повелителен и аз не бих могъл да му устоя.
Рахил също.
Енея даде заповед и корабът се спусна по-ниско, после опъна стълба от балкона. Приятелката ми тръгна надолу. Побързах да я последвам. Стъпихме на платформата от кедър бонзай… бях помагал за реденето на всички дъски… и Рахил поведе детето и старицата нагоре по стълбата покрай нас. Енея докосна Рахил по главата. Стълбището се изтегли обратно и отново се превърна в балкон. Тео и А. Бетик излязоха, за да застанат до Рахил и Дорье Фамо. Някой беше внесъл окървавеното дете в кораба.
Стояхме на два метра от Радамант Немес. Близнаците й се приближиха и застанаха от двете страни на създанието.
— Така не сме всички — каза Немес. — Къде е твоят… а, ето го.
Шрайка изплува от сенките на павилиона. Казвам „изплува“, защото макар че се движеше, не го виждах да върви.
Свивах и разпусках юмруци. Не бях подготвен за този сблъсък. На кораба бях съблякъл термоякето си, но все оше носех глупавия пластокостюм и катераческите ремъци макар че по-голямата част от екипировката ми остана горе. Ремъците и многобройните пластове на костюма щяха да забавят движенията ми.
„Да забавят движенията ми ли?“ — помислих си аз. Бях виждал как се бие Немес. Или по-скоро, не я бях виждал. Когато се бяха сражавали с Шрайка на Божия горичка, бях зърнал замъгленост, после експлозии и накрая нищо. Тя можеше да обезглави Енея и да изкорми мен, още преди да успея да свия юмруци.
„Юмруци.“ Корабът не беше въоръжен, но автоматичната пушка на сержант Грегориъс все още бе на библиотечното равнище. Първото нещо, на което ни бяха научили в планетарната гвардия, беше никога да не се бием с юмруци, щом можем да отмъкнем отнякъде оръжие.
Огледах се. Платформата бе гола, нямаше дори парапет, който да разбия, за да си осигуря тояга. Тази сграда беше прекалено здраво построена, за да разбия каквото и да е.
Погледнах към склона от лявата ни страна. Не се виждаха отронени камъни. В цепнатините все още имаше няколко пикела, знаех го — бяхме ги използвали, когато строяхме това равнище и павилиона, а после не успяхме да намерим време да ги свалим, — но те бяха забити прекалено дълбоко, за да ги изтегля и използвам като оръжие, макар че Немес навярно щеше да е в състояние да го направи с един пръст. А и каква полза от пикел срещу това чудовище?
Тук не можех да открия каквото и да е оръжие. Щях да умра с голи ръце. Надявах се, че ще успея да нанеса един удар, преди тя да ме повали… или поне да успея да замахна.
Енея и Немес се гледаха. Немес хвърли само бегъл поглед към Шрайка от дясната й страна. Тя каза:
— Знаеш, че няма да те предам на Мира, нали, кучко?
— Да — отвърна Енея. Тя отвръщаше на погледа на чудовището с твърда напрегнатост. Немес се усмихна.
— Но вярваш, че онова твое бодливо създание пак ще те спаси.
— Не — каза Енея.
— Добре — рече Немес. — Защото няма да успее. — Тя кимна към близнаците си.
Сега вече зная имената им — Сцила и Бриарей. Зная и какво видях после.
Не би трябвало да съм в състояние да го видя, защото и трите създания Немес едновременно се фазоизместиха. Трябваше да зърна само хромирана замъгленост, после хаос и накрая нищо… но Енея протегна ръка и ме докосна по тила, усетих електрическото пропукване, както винаги, щом кожата й докоснеше моята, и внезапно светлината се промени — по-дълбока, по-тъмна — и въздухът наоколо стана гъст като вода. Осъзнах, че сърцето ми сякаш е престанало да тупти и че не мигам, нито пък си поемам въздух. Но тогава това ми се стори маловажно.
Гласът на Енея се разнесе по комуникационните влакна на пластокостюма ми… или навярно говореше направо чрез докосването си до тила ми. Не знаех. „Ние не можем да се фазоизместим заедно с тях, за да се бием — каза тя. — Това е злоупотреба с енергията на Празнотата, Която Обвързва. Но аз мога да направя така, че да ги виждаме.“
А онова, което видяхме, беше невероятно.
По заповед на Немес Сцила и Бриарей се хвърлиха към Шрайка, докато хиперионският демон вдигна четирите си ръце и се метна по посока на Немес — само, за да бъде пресрещнат от близнаците й. Въпреки ускореното ни виждане — корабът висеше замръзнал във въздуха, нашите приятели на балкона бяха вкаменени като немигащи статуи, някаква птичка над скалния склон бе замръзнала в плътния въздух като насекомо в кехлибар, — внезапното движение на Шрайка и двата клонинга беше прекалено бързо, за да успявам да го следя.