Правя крачка напред и замахвам с дясната си ръка, сякаш удрям с чук. Юмрукът ми влиза в контакт с шията й точно под дясната страна на челюстта й. Синтетичната плът се разкъсва. Металът и тръбите отдолу не поддават.
Немес пак замахва с косата си и протяга ноктите на лявата си ръка. Отскачам. Тя не успява да ме докосне.
Бързо пристъпвам напред и я ритам отзад в коленете, като се надявам да я подкося. Разстоянието до счупения парапет е осем метра. Ако успея да я прекатуря… даже да паднем заедно…
Все едно, че съм ритнал стоманен стълб. Кракът ми се вцепенява от силата на собствения ми ритник, но тя не помръдва. По ендоскелета й се стичат течности и разкъсана плът, но чудовището не загубва равновесие. Трябва да тежи два пъти повече от мен.
Тя ме изритва в отговор и ми счупва едно-две ребра. Чувам ги да пропукват. Дъхът ми секва внезапно и експлозивно.
Олюлявам се назад и почти очаквам да намеря осигурително въже, за което да се хвана, но зад мен има само твърда, хлъзгава, вертикална скала. В гърба ми се забива пикел и за миг ме зашеметява.
Сега зная какво ще направя.
Следващото ми поемане на дъх е все едно, че вдишвам огън, затова бързо правя още няколко болезнени вдишвания, само за да се уверя, че все още мога да го правя. Чувствам се късметлия — струва ми се, че счупените ми ребра не са пронизали левия ми бял дроб.
Немес разперва ръце, за да ми попречи да избягам и се приближава.
Пристъпвам в зловещите й обятия, влизам в убийствения обхват на гилотинната й ръка и с всичка сила забивам юмруци от двете страни на главата й, Ушите й стават на каша — този път въздуха изпълва жълта течност, — но усещам пластостоманената твърдост на черепа й под разкъсаната плът. Ръцете ми отскачат. Залитвам назад.
Немес скача.
Облягам гръб на скалата, вдигам и двата си крака, стъпвам на приближаващите й се към мен гърди и я отблъсквам с цялата сила на тялото си.
Докато отлита назад, тя замахва и разсича част от ремъците, якето, пластокостюма и мускулите над гърдите ми. Отдясно на гърдите ми. Не е прекъснала комуникационната връзка. Добре.
Немес прави задно салто и пада на краката си, все още на пет метра от ръба. Невъзможно е да стигна до нея и да я бутна от платформата. Тя няма да играе играта по моите правила.
Втурвам се към нея с вдигнати юмруци.
Немес вдига лявата си ръка с бързо, изкормящо движение. Плъзгам се, спирам на милиметри от този смъртоносен удар и сега, докато тя се готви да ме разсече надве с дясната си ръка, аз се завъртам на един крак и с всички сили я изритвам в гърдите.
Чудовището изсумтява и се опитва да захапе крака ми. Зъбите й пронизват подметката на ботуша ми.
Възстановил равновесие, аз отново се хвърлям напред, стисвам дясната й китка с лявата си длан, за да не позволя на гилотинната й подлакътница да свали плътта от гърба ми и я сграбчвам за косата. Тя се опитва да ме захапе за лицето. Безбройните й зъби са точно пред очите ми, въздухът помежду ни се изпълва с жълтата й слюнка или заместител на кръв. Огъвам главата й назад, докато двамата се завъртаме като двама обезумели танцьори, но късата й коса е хлъзгава от моята кръв и нейната смазка и пръстите ми започват да се изхлузват.
Отново се хвърлям към нея, за да я съборя, насочвам пръстите си към очните й орбити и дръпвам назад с цялата тежест на ръцете и горната част на тялото ми.
Главата и се накланя назад под трийсет градуса… петдесет… шейсет… би трябвало да чуя изхрущяването на гръбначния й стълб… осемдесет градуса… деветдесет. Шията й е огъната под прав ъгъл, каменните й очи леденеят под напрегнатите ми пръсти, широките й устни се разтягат, докато зъбите й се приближават към ръката ми.
Пускам я.
Тя полита напред, сякаш изстреляна от гигантска пружина. Ноктите й потъват в гърба ми, застъргват по костта на дясното ми рамо и лявата ми лопатка.
Приклякам и нанасям къси, силни удари, отскачащи от ребрата и корема й. Два… четири… шест светкавични удара, завъртам се навътре, темето ми се притиска до разкъсаната й, мазна гръд, кръвта от скалпа ми се стича по двама ни. Нещо в гърдите или диафрагмата й изщраква с металически звук и Немес повръща жълта течност върху шията и раменете ми.
Залитвам назад и тя ми се ухилва. Острите й зъби блестят през мехурчетата от жълта жлъч, която капе от брадичката й по вече хлъзгавите дъски на платформата.
Немес изкрещява — съскаща пара от развален бойлер — и отново се хвърля напред. Острата й ръка разсича въздуха по невидима дъга.