— Измъкни ни оттук — нарежда Енея. — Право нагоре. След минути ще ти дам системните координати. Действай!
Завива ми се свят и затварям очи. Чувам рева на ядрените двигатели. Далечно усещам, че Енея ме целува, прегръща ме, целува клепачите, кървавото ми чело и лице. Приятелката ми плаче.
— Рахил — разнася се от далечината гласът й, — можеш ли да го диагностицираш?
За миг ме докосват други пръсти. Усещам пронизителна болка, но тя все повече се отдалечава. Обгръща ме хлад. Опитвам се да отворя очи, но откривам, че са залепнали от кръв или са подути. Или и двете.
— Онова, което на пръв поглед е най-ужасно, не представлява сериозна опасност — чувам да казва Рахил с мекия си, но делови глас. — Раната на скалпа, ухото, счупеният крак и така нататък. Но ми се струва, че има вътрешни увреждания… не само ребрата, но и вътрешен кръвоизлив. И раните от нокти по гърба му достигат до гръбначния стълб.
Енея продължава да плаче, но все още владее гласа си. — Някой от вас… Ломо… А. Бетик… помогнете ми да го отнеса в автохирурга.
— Съжалявам — разнася се гласът на кораба точно в мига, в който започвам да губя съзнание, — но са заети и трите кабини на автохирурга. Сержант Грегориъс припадна от вътрешните си наранявания и беше вкаран в третото отделение. В момента и тримата пациенти са изцяло на животоподдържащи системи.
— По дяволите — чувам да прошепва Енея. — Рол? Скъпи мой, чуваш ли ме?
Понечвам да отговоря, да отвърна, че съм добре, да не се безпокои за мен, но от подутите ми устни и извадената ми челюст се разнася само мъчителен стон.
— Рол — продължава тя, — трябва да се измъкнем от тези мирски кораби. Ще те вкараме в кабина за криогенна сомния, скъпи. Ще те оставим да поспиш, докато не се освободи място в автохирурга. Чуваш ли ме, Рол?
Отказвам се от усилията да отговоря и успявам да кимна. Усещам нещо да виси от челото ми като мокра шапка.
Скалпът ми.
— Добре — казва Енея. Тя се навежда към мен и прошепва в здравото ми ухо: — Обичам те, скъпи мой приятелю. Ще се оправиш. Зная го.
Вдигат ме на ръце, носят ме, накрая ме полагат върху нещо твърдо и студено. Болката ме разкъсва, но е далечна и не ме интересува.
Преди да затворят капака на кабината за криогенна сомния ясно чувам спокойния глас на кораба:
— Викат ни четири мирски бойни кораба. Казват, че ще ни унищожат, ако до десет минути не изключим двигателите. Мога ли да отбележа, че сме поне на единайсет часа от каквато и да е точка на прехвърляне? А и сме в обсега на стрелба и на четирите мирски кораба.
До мен се донася умореният глас на Енея:
— Продължавай към координатите, които ти дадох, Кораб. Не отговаряй на мирските кораби.
Мъча се да се усмихна. Правили сме го и преди — опитвали сме се да избягаме от мирски кораби, въпреки всички шансове. Но разбирам, че с удоволствие бих обяснил нещо на Енея, ако устата ми се подчиняваше и умът ми малко се прояснеше — само това, че колкото и време да се измъкваш, накрая винаги те хващат. Струва ми се, че това е почти откровение, някакво закъсняло сатори.
Но сега студът пълзи по тялото ми, прониква в мен и ме обгръща — смразява сърцето, ума, костите и корема ми. Мога само да се надявам, че веригите на криогенната сомния действат по-бързо, отколкото си спомням от последното си пътуване. Ако това обаче е смъртта… е, смъртта си е смърт. Но искам пак да видя Енея.
Това е последната ми мисъл.
24.
Падам! Събудих се с бясно разтуптяно сърце, като че ли попаднал в друга вселена.
Не падах, а висях във въздуха. Отначало си помислих, че съм в океан, солен океан с положителна плаваемост, че плувам като зародиш в тъмносиньо солено море, но после разбрах, че няма абсолютно никаква гравитация, няма вълни и течения и че средата не е вода, а плътна, мастиленосиня светлина. „Корабът?“ Не, бях в огромно, празно, тъмно, но заобиколено от светлина пространство — празен овоид, широк петнайсетина или повече метра с пергаментови стени, през които можех да видя и филтрираната светлина на изгарящо слънце, и нещо по-сложно, огромна органична структура със заоблени стени. Немощно вдигнах ръце, за да докосна лицето, главата, тялото си…
Наистина висях на съвсем леки ремъци, закачени за някаква издатина на заоблената стена. Бях бос, облечен само в мека памучна туника, която не ми беше позната. Пижама? Болнична нощница?
Кожата на лицето ми бе чувствителна и усещах нови грапавини, които можеха да са белези. Косата ми я нямаше, плътта над черепа ми ме болеше и определено беше покрита с белези. Ухото ми също си бе на мястото. По ръцете ми имаше няколко драскотини, които можех да видя на слабата светлина. Дръпнах нагоре крачола си и погледнах към счупения си крак. Излекуван и здрав. Попипах ребрата си — чувствителни, но непокътнати. В края на краищата бях стигнал до автохирурга.