Трябва да бях проговорил на глас, защото тъмната фигура, която се носеше във въздуха наблизо, каза:
— В крайна сметка успя, Рол Ендимион. Но лечението частично беше проведено по стария начин… и от мен.
Сепнах се. Това не бе гласът на Енея.
Тъмната фигура доплува до мен и познах очертанията, косата и — накрая — гласа.
— Рахил — възкликнах. Езикът ми беше сух, устните ми напукани. По-скоро изграчих думата, вместо да я изговоря.
Рахил се приближи и ми подаде впръсквателна бутилка за нулева гравитация. Първите капки излетяха като въртящи се сфери — повечето от които се разплискаха по лицето ми, — но скоро успях да усвоя техниката и изстисках няколко струи в устата си. Водата бе студена и имаше прекрасен вкус.
— От две седмици си на течности и интравенозно вливане — поясни Рахил, — но е по-добре да пиеш направо.
— От две седмици! — повторих аз. Огледах се. — Енея? Тя… те…
— Всички са добре — отвърна Рахил. — Енея е заета. Последните две седмици прекара много време тук… гледаше те… но когато се наложи да излезе заедно с Минмън и другите, ме накара да остана при теб.
— Минмън? — изненадах се аз. Вгледах се през прозрачната стена. Една ярка звезда — по-малка от хиперионското слънце. Невероятните геометрии на структурата се развиваха навън от тази овоидна стая. — Къде съм? — попитах.
— Как стигнахме дотук? Рахил се подсмихна.
— Първо ще отговоря на втория ти въпрос и ще те оставя сам да видиш отговора на първия след няколко минути. Енея нареди на кораба да се прехвърли тук. Отец-капитан де Соя, неговият сержант Грегориъс и офицерът Карел Шан знаеха координатите на тази звездна система. Бяха в безсъзнание, но другият оцелял — техният бивш затворник Хоуг Либлър — знаеше къде се крие това място.
Отново погледнах през стената. Структурата изглеждаше огромна — дантела от светлина и сянка, заобикаляща ме от всички страни. Как можеха да скрият нещо толкова голямо? И кой го беше скрил?
— Как успяхме да стигнем навреме до точката на прехвърляне? — изхриптях аз и всмуках още няколко капки вода. — Мислех си, че към нас се приближават мирски бойни кораби.
— Така е — потвърди Рахил. — Приближаваха се. Не бихме могли да стигнем до точката на прехвърляне преди да ни унищожат. Ето — вече няма нужда да си завързан за стената. — Тя освободи ремъците ми и аз заплувах във въздуха. Чувствах се много слаб, въпреки нулевата гравитация.
Завъртях се така, че да мога да виждам Рахил на бледата тъмносиня светлина и попитах:
— Тогава как успяхме да избягаме?
— Изобщо не сме се прехвърляли — отвърна младата жена.
— Енея насочи кораба към точка в космоса, от която направо се телепортирахме в тази система.
— Телепортирали сме се? Имало е действащ космически телепортал? Като онези, които са използвали корабите на хегемонийските ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ? Мислех, че не са оцелели след Падането. Рахил поклати глава.
— Нямаше телепортал. Нищо. Само произволна точка на неколкостотин хиляди клика от втората луна. Беше страхотно преследване… мирските кораби постоянно ни викаха и заплашваха, че ще стрелят. Накрая го направиха… насочиха срещу нас лазерни копия от десетина източника — нямаше да сме дори поле от останки, а само газ, движещ се по разширяваща се траектория, — но достигнахме точката, която ни посочи Енея, и внезапно се озовахме… тук.
Не повторих „Къде е това «тук»?“, а доплувах до заоблената стена и се опитах да погледна през нея. Тя бе топла, пореста, органична и филтрираше слънчевите лъчи. В резултат светлината вътре беше мека и красива, но трудно се виждаше навън — единствено самотната пламтяща звезда и загатване за онази невероятна геометрична структура около нашата капсула.
— Готов ли си да видиш къде си? — попита Рахил.
— Да.
— Капсула — каза тя, — прозрачна повърхност, моля.
Изведнъж от външния свят вече не ни отделяше нищо. Едва не извиках от ужас. Размахах ръце и крака в опит да намеря твърда опора, в която да се вкопча, докато Рахил не доплува до мен, за да ме подкрепи със силната си ръка.
Бяхме в космоса. Капсулата просто бе изчезнала. Носехме се в пространството — като че ли се носехме в пространството, само че имаше въздух — и бяхме на края на клон на…
Дърво не е точната дума. Бях виждал дървета. Това не беше дърво.
Бях чувал много за храмерските световни дървета, на Божия горичка бях видял пъна на Световното дърво… и бях слушал за дългите цели километри дърволети, пътували между звездните системи в поклонническите дни на Мартин Силенъс.