Това не бе нито световно дърво, нито дърволет.
Бях чувал безумни легенди — всъщност, от Енея, така че навярно не бяха легенди — за дървесен пръстен около звезда, фантастично оплетен пръстен от жива материя, простиращ се около слънце като онова в системата на Старата Земя. Веднъж се бях опитал да изчисля колко жива материя ще е нужна и реших, че историята трябва да е небивалица.
Това не беше дървесен пръстен.
Онова, което се простираше навсякъде около мен, обхващайки пространства, прекалено огромни, за да ги възприеме моят оформен на планета ум, представляваше разклонена и преплетена сфера от жив растителен материал — дънери с дебелина десетки или стотици километри, клони с дължина цели кликове, листа с ширина стотици метри, коренови системи, влачещи се като Божии синапен на стотици, не… хиляди километри в космоса, преплетени и усукани клони, протягащи се във всички посоки, стволове с дължината на река Мисисипи от Старата Земя, напомнящи на мънички вейки в далечината, дървесни очертания, големи колкото родния ми континент Аквила на Хиперион, сливащи се в хиляди други маси зеленина, всички извиващи се навътре от всички страни, във всички посоки… Имаше много черни пролуки, дупки в космоса, някои по големи от дънерите и зеленината, минаващи през тях… но никъде нямаше истински празноти. Дънерите, клоните и корените навсякъде се преплитаха, разперили безброй милиарди зелени листа към звездата, която пламтеше във вакуума по средата на…
Затворих очи.
— Това не може да е истина — отсякох аз.
— Истина е — отвърна Рахил.
— Прокудените?
— Да — потвърди приятелката на Енея, детето от „Песните“. — И храмерите. И ерговете. И… други. Живо е, но е създадено… мислещо нещо.
— Невъзможно — настоях. — Трябват милиони години, за да отгледаш такава… сфера.
— Биосфера — усмихна се Рахил. Отново поклатих глава.
— „Биосфера“ е стар термин. Означава само затворена жива система на и около планета.
— Това е биосфера — повтори Рахил. — Само че тук няма планети. Комети да, но не и планети. — Тя посочи с ръка.
В далечината, навярно на стотици хиляди километри, където, вътрешността на тази жива сфера започваше да избледнява в зелена замъгленост дори и в немигащия вакуум, сред черната пролука между стволовете бавно се движеше дълга бяла нишка.
— Комета — тъпо повторих аз.
— За напояване — поясни Рахил. — Трябва да използват милиони такива комети. За щастие, в Ойортния облак има много милиарди. А още повече в Куйперовия пояс.
Вгледах се. Там имаше и други бели точици, всяка с дълга, сияеща опашка. Някои се движеха сред дънерите и клоните пред погледа ми и ми дадоха известна представа за, размерите на тази биосфера. „Траекториите на кометите използват пролуките в растителния материал. Ако това наистина е сфера, по пътя си навън от системата те трябва да минават през живия глобус. Що за увереност е нужна, за да направиш такова нещо?“
— В какво се намираме? — попитах.
— В екокапсула — отвърна Рахил. — Тази е създадена за медицински цели. Не само че следеше интравенозното ти вливане, жизнените ти показатели и възстановяването на тъканите ти, но и отглеждаше и приготвяше много от лекарствата и другите химически вещества.
Протегнах ръка и докоснах почти прозрачната материя.
— Колко е дебела?
— Около милиметър — каза тя. — Но е много здрава. Може да ни защити от повечето микрометеоритни удари.
— Откъде взимат такъв материал прокудените?
— Биопроизвеждат гените и той сам се развива — отвърна Рахил. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да излезеш да видиш Енея и да се запознаеш с някои хора? Всички с нетърпение очакват да се събудиш.
— Да — кимнах и бързо прибавих: — Не! Рахил?
Тя се носеше в пространството и чакаше. Виждах колко блестящи са тъмните й очи на удивителната светлина. Почти като на любимата ми.
— Рахил… — неловко започнах аз.
Тя продължаваше да чака и протегна ръка да докосне прозрачната стена на капсулата, за да се завърти с главата нагоре спрямо мен.
— Рахил, ние всъщност не сме разговаряли много…
— Ти не ме харесваше — с лека усмивка отбеляза младата жена.
— Това не е вярно… искам да кажа, че в известен смисъл беше вярно… но отначало просто не разбирах нещата. За Енея бяха минали пет години, откакто се разделихме… беше трудно… предполагам, че съм ревнувал. Тя вдигна тъмните си вежди.
— От какво си ревнувал, Рол? Да не би да си мислил, че през всички онези стандартни години, докато те нямаше, с Енея сме били любовници? — Ами, не… искам да кажа, не знаех… Рахил вдигна ръка и ми спести смущението. — Не сме били — каза тя. — Никога не сме били. Енея никога не би си помислила за такова нещо. Тео може и да се е забавлявала с тази мисъл, но още отначало знаеше, че с Енея сме предопределени да обичаме определени мъже.