— Иисусе Христе — повторих аз. Рахил махна с ръка.
— Автохирургът искаше да останеш в него още седмица, но Енея не можеше да чака. Белезите не са постоянни… поне повечето. Лекарствата на капсулата се грижат за възстановяването на тъканите ти. Косата ти ще започне да расте след две-три стандартни седмици.
Вдигнах ръка към скалпа си. Беше все едно да докосваш сбръчканото и особено нежно дупе на грозно новородено.
— Две-три седмици — повторих аз. — Страхотно. Мамицата му.
— Недей да се връзваш — засмя се Рахил. — Мисля, че всъщност изглеждаш много геройски. Ако бях на твое място, щях да си запазя този вид, Рол. Освен това чух, че Енея си пада по по-възрастни мъже. А в момента ти определено изглеждаш по-възрастен.
— Благодаря — кисело казах аз.
— Моля — отвърна тя. — Капсула. Отвори ирис. Достъп до главната херметична стъблена връзка.
Тя ме поведе напред, като се отблъсна с крака и се понесе пред мен през ирисовата стена.
Когато влязох в стаята… в капсулата… Енея ме прегърна толкова силно, че се зачудих дали счупените ми ребра няма отново да поддадат. Притиснах я към себе си със същата сила.
Пътуването по херметичната стъблена връзка беше съвсем лесно, щом човек се изстреляше надолу по гъвкавата, прозрачна, широка два метра тръба със скорост, която определих като шейсет клика в час — използваха кислородни течения в различни посоки, за да дадат ускорение на онзи, който се отблъснеше с крака и заплуваше във въздуха, — като през цялото време само на сантиметри от мен прелитаха със сто и двайсет клика в час други хора, предимно много слаби, без коса и изключително високи. После идваха главинните капсули, в които двамата с Рахил навлязохме с висока скорост, като кръвни телца, проникнали в камерите и сърдечните уши на огромно сърце, през които се премятахме, отблъсквахме и избягвахме други хора и от които излязохме през един от десетината други отвори на стъблената връзка. След минути се обърках, но Рахил изглежда знаеше пътя — тя ми показа, че растителната тъкан над всеки изход е отбелязана с различни цветове — и скоро стигнахме в капсула, не много по-голяма от моята, но пълна с кабини, седалки и хора. Добре познавах някои от тях — като Енея, А. Бетик, Тео, Дорье Фамо и Ломо Дондруб, — други — отец-капитан де Соя, очевидно възстановен от ужасните си рани и облечен в свещенически черни панталони, туника и римска якичка, сержант Грегориъс в бойната си униформа на швейцарски гвардеец — неотдавна бях срещнал и познавах по лице. Трети, като високите, слаби, неземни прокудени и загърнатите в наметала с качулки храмери бяха чудни и странни, но не противоречаха на нормалните ми разбирания. Имаше обаче и други — бързо представени ми от Енея като храмерският Истински глас на Дървото Хет Мастийн и бившият полковник от хегемонийските ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ Федман Касад, — за които бях чувал, но не вярвах, че наистина ги виждам пред себе си. Това не бе Рахил или фактът, че майка на Енея е Брон Ламиа — това бяха личности, които не само идваха от „Песните“ на стария поет, но и бяха архетипи от древните митове. Най-малкото отдавна бяха мъртви или навярно никога не бяха съществували в установения, ежедневен порядък на нещата.
И накрая в тази капсула с нулева гравитация имаше хора, които изобщо не бяха хора, поне от моя гледна точка: като стройните зелени същества, които Енея представи като Ллииоонн и Ооееаалл, двама от няколкото оцелели сенешайски емпати от Хеброн — извънземни и разумни същества. Погледнах към тези странни създания — имаха най-бледата кипарисово-зелена кожа и очи, телата им бяха толкова тънки, че бих могъл да обхвана торсовете им с пръсти, бяха симетрични като нас с две ръце, два крака и глава, но разбира се, всъщност изобщо не бяха като нас.
Крайниците им по-скоро напомняха на плавни линии, а не се крепяха на кост и хрущяли, ръцете им се разширяваха като на жаба, а главите им бяха като на човешки зародиши, а не на възрастни. Очите им представляваха само тъмни места върху зелената плът на лицата им.
Твърдеше се, че сенешаите са измрели още в началото на Хеджира… те бяха само легенда, не по-реални от приказките за войника Касад или храмера Хет Мастийн.
Една от тези зелени легенди прокара трипръстата си ръка по дланта ми, докато се запознавахме.
В капсулата имаше и други нечовешки, непрокудени, неандроидни същества.