Триумфът на Ендимион

Преглътнах и махнах с ръка.

— Ами, наоколо случайно се разхождат изчезнали, митични и умрели хора. Нещо против да ми обясниш това?

— Под „изчезнали“ имаш предвид зеплините, сенешаите и храмерите, така ли? — попита тя.

— Да. И ерговете… макар че още не съм ги видял.

— Храмерите и прокудените са се постарали да запазят тези преследвани разумни видове по същия начин, по който колонистите на Мауи-обетована са се опитали да спасят делфините от Старата Земя — отвърна тя. — От първите хеджирски колонисти, после от Хегемонията и сега от Мира.

— А митичните и умрелите? — настоях аз.

— Искаш да кажеш полковник Касад, нали?

— И Хет Мастийн — прибавих. — А и Рахил. Тук като че ли са се събрали всички от проклетите хиперионски „Песни“.

— Не съвсем — тихо и малко тъжно отвърна тя. — Консулът е мъртъв. На отец Дюре не му позволяват да живее. Няма я и майка ми.

— Извинявай, хлапе…

Тя отново ме докосна по ръката.

— Няма нищо. Зная какво искаше да кажеш… всичко е адски объркващо.

— Отпреди ли познаваш полковник Касад и Хет Мастийн? — попитах аз. Енея поклати глава.

— Майка ми ми е разказвала за тях, разбира се… и чичо Мартин имаше какво да добави в поемата си. Но тях ги е нямало още преди да се родя.

— Нямало ги е — повторих аз. — Искаш да кажеш, че са умрели ли? — Опитах се да си спомня строфите от „Песните“. Според разказа на стария поет Хет Мастийн, високият храмер, Истинският глас на Дървото, бе изчезнал по време на пътуването с вятърната гемия през хиперионското Тревно море, малко след като неговият дърволет „Игдразил“ изгорял в орбита. Кръвта в каютата на храмера загатвала за Шрайка. Той оставил на гемията ерг в куб на Мьобиус. По-късно открили Мастийн в Долината на Гробниците на времето. Не можел да обясни отсъствието си — казал само, че кръвта на вятърната гемия не била негова, — извикал, че неговата работа е да е Глас на Дървото на болката… и умрял.

Полковник Касад изчезнал приблизително по същото време — малко след влизането им в Долината на Гробниците на времето, — но според „Песните“ на Мартин Силенъс полковникът от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ последвал своята призрачна любовница Монита в далечното бъдеще, където щял да загине в битка с Шрайка. Затворих очи и изрецитирах на глас:

„… По-късно в смъртната сеч в долината
Монита и малцина от Избраните воини,
всички ранени
от дивите Шрайкови орди,
открили трупа на Федман Касад,
все още вкопчен във смъртна прегръдка
с безмълвния Шрайк.
Вдигнали воина
с почит, родена от загубата и битката,
разкъсаното му тяло измили
и в Кристалния монолит го отнесли.
Тук го положили връз ложе от мрамор
и в нозете му оръжията оставили.
В долината огромна клада изпълнила
със светлина нощта.
Човешки мъже и жени понесли факли
в мрака, после други от утринните лазури се спуснали
с тихи криле,
трети дошли във вълшебни балони от блясък,
четвърти долетели с криле от енергия
или в кръгове зелени и златни.
По-късно, щом звездите изгрели,
Монита с приятелите си от бъдещето
се сбогувала и в Сфинкса влязла.
Запяло множеството.
Плъхове обикаляли сред падналите знамена
в полето на геройска смърт,
а вятърът свирел над остриета,
стомана и тръни. И тъй, в Долината
засияли великите Гробници,
от златни изтлели във бронзови
и започнали връщането си дълго във времето.“

— Впечатляваща памет — отбеляза Енея.

— Баба често ме шамаросваше, когато се обърквах — отвърнах. — Недей да променяш темата. Струва ми се, че храмерът и полковникът би трябвало да са мъртви.

— И ще бъдат — каза тя. — Както и всички ние. Изчаках я да излезе от оракулската си фаза.

— В „Песните“ се казва, че Хет Мастийн е бил отнесен някъде… по някое време от Шрайка — продължи Енея. — По-късно умрял в Долината на Гробниците на времето, след като се върнал. От поемата не става ясно дали го е нямало за час или за трийсет години. Чичо Мартин просто не е знаел. Погледнах я с присвити очи.

— Ами Касад, хлапе? „Песните“ съвсем ясно казват… че полковникът е последвал Монита в бъдещето, влязъл е в битка с Шрайка…

— Всъщност, с легиони Шраикове — поправи ме приятелката ми.

— Да — съгласих се аз. Никога не бях разбирал този момент. — Но разказът изглежда съвсем последователен… той тръгва с нея, сражава се, умира, тялото му е положено в Кристалния монолит и заедно с Монита, монолитът започва дългото завръщане в миналото.

Енея кимна и се усмихна.

— Заедно с Шрайка — отвърна тя.