Замълчах. Шрайка се бе появил от Гробниците… Монита някак беше пътувала заедно с него… така че макар в „Песните“ ясно да се казваше, че Касад е убил Шрайща в онази велика, последна битка, чудовището по някакъв начин бе оживяло и се беше върнало заедно с Монита и трупа на Касад…
„По дяволите. В поемата изобщо казва ли се, че Касад наистина е бил мъртъв?“
— Чичо Мартин е трябвало да си измисля отделни части, нали разбираш — каза Енея. — Рахил му е разказала някои неща, но на местата, които не е разбирал, той си е позволявал поетични волности.
— Ъ-хъ — отвърнах аз. „Монита. «Песните» ясно показваха, че момичето-дете Рахил, отправило се в бъдещето заедно с баща си Сол, ще се върне ката жената Монита. Призрачната любовница на полковник Касад. Жената, която щял да последва в бъдещето, за да намери гибелта си…“ А какво ми беше казала Рахил няколко часа по-рано, когато подозирах, че двете с Енея са били любовници „Случайно имам връзка с един войник… с мъж… с когото днес ще се запознаеш. Е, по-точно някой ден ще имам връзка с него. Искам да кажа… дявол да го вземе, адски е сложно.“
Наистина. Болеше ме главата. Оставих халбата и стиснах главата си в ръце.
— Дори е още по-сложно — заяви Енея.
Погледнах към нея през пръстите си.
— Нещо против да ми обясниш?
— Да, но…
— Зная — прекъснах я аз. — Някой друг път.
— Да — потвърди тя и постави ръката си върху моята.
— Някаква причина да не поговорим за това сега? — попитах аз. Енея кимна.
— Сега трябва да влезем в капсулата си и да затъмним стените — каза тя.
— Нима?
— Да.
— И после?
— После — отвърна Енея, като се отблъсна от рогозката и ме дръпна със себе си, — ще се любим до изнемога.
25.
Нулева гравитация. Безтегловност.
Никога преди не съм обичал тези понятия и условия.
Стените на личната ни капсула бяха затъмнени дотолкова, че богатата вечерна светлина проникваше сякаш през плътен пергамент. Отново имах впечатлението, че съм в топло сърце. Отново съзнавах, че собственото ми сърце изцяло принадлежи на Енея.
Отначало всичко започна почти като в болница. Енея внимателно ми сваляше дрехите и разглеждаше оздравяващите ми белези, нежно докосваше ребрата ми и прокарваше длан по гърба ми.
— Трябва да се обръсна — казах аз, — и да взема душ.
— Глупости — прошепна приятелката ми. — Всеки ден те миех с гъба и със звукова баня… включително тази сутрин. Съвършено чист си, скъпи. Пък и си падам по мустаците ти. — Тя поглади страната ми.
Носехме се над меките и заоблени лавици. Помогнах на Енея да се освободи от ризата, панталоните и бельото си. Когато съблечеше отделна дреха, тя я изритваше към шкафчето и накрая затвори фиброплоскостта с босия си крак. Двамата се подсмихнахме. Собствените ми дрехи продължаваха да летят във въздуха и ръкавите на ризата ми описваха бавни жестове.
— Ще ида да донеса… — започнах аз.
— Няма — прекъсна ме Енея и ме притегли към себе си.
При нулева гравитация дори целувките изискват нови умения. Косата на любимата ми се виеше около главата й в огрян от слънцето ореол, докато държах лицето й в ръце и го обсипвах с целувки — устните, очите, бузите, челото и пак устните. Бавно започнахме да се въртим, като се докосвахме до гладката, сияеща стена. Беше топла като плътта на скъпата ми приятелка. Един от нас се отблъскваше с крака и отново се завъртахме заедно по средата на овалната капсула.
Целувките ни ставаха все по-настоичиви. Всеки път, щом някой от нас посегнеше по-силно да притисне към себе си другия, започвахме да се премятаме около невидим център на маса, преплели крака и ръце. Без да се откъсвам или да прекъсвам целувката, аз протегнах ръка, изчаках да приближим до топлите като плът стени и спрях премятането. Допирът отново ни отблъсна към средата в бавно въртене.
Енея отлепи устни от моите и отдръпна главата си назад за миг, все още стиснала ръцете ми. През последните десет години от нейния живот бях виждал усмивката й десет хиляди пъти — бях си мислил, че познавам всичките й усмивки, — но тази бе по-дълбока, по-стара, по-загадъчна и по-дяволита от която и да е друга.
— Не мърдай — прошепна тя и леко се оттласна от ръката ми, за да се завърти във въздуха.
— Енея… — успях само да промълвя аз и после вече не можех да говоря. Затворих очи, забравил всичко друго на света, освен това усещане. Почувствах, че ръцете на любимата ми обхващат задната част на краката ми и ме притеглят към нея.
После коленете й се отпуснаха върху раменете ми и бедрата й леко се опряха на гърдите ми. Долепих длани до вдлъбнатината на гърба й и я притиснах към себе си, плъзгайки буза по мускулестата вътрешна страна на бедрото й. Една от готвачките в Талиезин-запад имаше котка. Често вечер, когато седях сам на западната тераса, гледах залеза и усещах как камъните постепенно губят поетата през деня топлина, в очакване на часа, в който двамата с Енея ще можем да поговорим в заслона й за всичко и за нищо, аз наблюдавах котката, която бавно лочеше мляко от купичката си. Сега си представях тази котка, но след минути не можех да си представям нищо друго, освен непосредственото и поразително усещане на милата ми приятелка, която се отваряше за мен, на лекия вкус на море, на движенията ни, напомнящи на надигащ се прилив, на насочването на всичките ми сетива към бавното, но постепенно усилващо се чувство в основата на самата ми същност.