Нямам представа колко време сме плували във въздуха. Такова непреодолимо вълнение е като пожар, който поглъща времето. Пълната близост е освобождаване от пространствено/времевите закони на вселената. Минутите на любовната ни игра бяха белязани единствено с желанията на страстта ни и с неумолимата потребност да сме още по. близо един до друг.
Енея разтвори по-широко крака, отдели се от мен и откъсна устни от моите, но продължи да ме държи с ръка. Отново се завъртяхме в тъмносинята светлина. Силните й пръсти и моята възбуда бяха център на бавното ни въртене. Целунахме се с влажни устни и прегръдката на Енея се стегна около мен.
— Сега — промълви тя. Подчиних се.
Ако във вселената съществува истинска тайна, това са… тъкмо тези няколко първи секунди на топлота, проникване и пълно приемане от любимата. Отново се целувахме, забравили за бавното си премятане. Богатата светлина разливаше топлината си около нас. Отворих очи, за да видя косата на Енея, която се носеше като плаща на Офелия в тъмното море от въздух. Наистина беше все едно, че прегръщам любимата си в дълбока, солена вода — бях безтегловен и лек, обгърнат от топлината й като от вълна. Движенията ни бяха постоянни като прибой, обливащ топлия пясък.
— Хопа… — прошепна Енея само след миг от това блаженство.
Престанах да я целувам, за да разбера какво ни разделя.
— Законът на Нютон — промълвих аз, притиснал устни до лицето й.
— Всяко действие… — отвърна Енея и тихо се подсмихна, стиснала раменете ми като плувец, поспрял да отдъхне.
— …има равно по сила и противоположно по посока противодействие… — довърших и се усмихнах, докато тя отново започваше да ме целува.
— Решение — прошепна Енея. Краката й здраво обгърнаха хълбоците ми. Гърдите й плуваха помежду ни и зърната дразнеха кожата ми.
После се отпусна назад и заплува, разперила ръце, но все още сплела пръсти с моите. Продължихме бавно да се въртим около общия си гравитационен център. Главата ми се надигаше и потъваше все едно, че яздех делфин, но вече не се интересувах, нито съзнавах изящната балистика на любенето ни, а единствено самото любене. Движехме се все по-бързо в топлото море от въздух.
Няколко минути по-късно Енея пусна ръцете ми, завъртя се нагоре и напред, заби късите си нокти в гърба ми, докато ме целуваше с яростна настойчивост и после откъсна устни от моите, за да простене и извика. В същия миг усетих топлата й вселена да се затваря около мен с онова късо пулсиране, с онзи интимен, споделен пулс. Секунда след това бе мой ред да простена, да се вкопча и да запулсирам в нея, да шептя в солената й шия и плуващата й коса:
— Енея… Енея. — Молитва. Единствената ми молитва тогава. Единствената ми молитва сега.
Дълго плувахме заедно, след като отново се превърнахме в две отделни личности. Краката ни все още бяха сплетени, пръстите ни галеха и стискаха пръстите на другия. Целунах я по шията и усетих пулса й като ехо на спомен до устните си. Тя прокара пръсти по потното ми лице.
Осъзнах, че този миг прави маловажно всичко останало в миналото. Нямаше значение нищо ужасно в бъдещето. Значение имаше единствено притиснатото й до мен тяло, ръката, която стискаше моята, ароматът на косите и кожата й, топлотата на дъха й до гърдите ми. Това беше сатори. Това бе истината.
Енея се отблъсна до кабината на капсулата и се върна с малка, топла и влажна хавлия. Двамата по ред започнахме да бършем потта си. Ризата ми прелетя покрай нас. Празните ръкави се опитваха да плуват по леките въздушни течения. Енея се засмя, отпусна хавлията и това просто движение бързо се превърна в нещо друго.
— Хопа — каза тя и ми се усмихна. — Как се случи това?
— Законът на Нютон ли? — попитах.
— Логично е — прошепна Енея. — Какво тогава ще е противодействието, ако направя… ето така?
Струва ми се, че мигновеният резултат от експеримента изненада и двама ни.