Енея плачеше. Тя извърна глава, но вече бях видял сълзите в прелестните й, тъмни очи. Взех я в ръцете си и ние заедно се понесохме под топлата светлина.
— Хлапе? — прошепнах аз. — Какво има? — Сърцето ми се късаше, докато се чудех дали не мисли за друг мъж в миналото си, за брака си, за детето… Виното ме замая и малко ми се догади. Или може би не бе от виното. — Тя поклати глава.
— Обичам те, Рол.
— Обичам те, Енея.
Тя ме целуна по шията и се вкопчи в мен.
— За това, което току-що направи за мен, в мое име, ще бъдеш преследван и гонен… Насилих се да се подсмихна.
— Хей, хлапе, та нас ни преследват и гонят от деня, в който се качихме на хокинговото килимче в Долината на Гробниците на времето. В това няма нищо ново. Ще ми липсва, ако Мирът престане да ни преследва.
Тя не се усмихна. Усетих сълзите й до гърлото и гърдите си, когато ме притисна към себе си още по-силно.
— Ти ще си първият от всички онези, които ме следват, Рол. Ти ще си водачът в предстоящите десетилетия на битка. Ти ще си уважаваният и мразеният, слушаният и презираният… те ще искат да те превърнат в бог, скъпи.
— Глупости — прошепнах, притиснал устни към косата на приятелката си. — Зная, че не съм водач, хлапе. Не съм направил нищо друго, освен да те следвам през всички тези години, откакто се познаваме. По дяволите… прекарах повечето време просто в опити да те настигна.
Енея повдигна лице към моето.
— Ти беше моят Избраник още преди да се родя, Рол Ендимион. Когато падна, ти ще продължиш. И двамата трябва да останем живи чрез теб…
Допрях тежкия си показалец към устните й. Целунах сълзите по страните и миглите й.
— Недей да говориш за падане или за живот без теб — наредих й аз. — Планът ми е прост… завинаги да остана с теб… във всичко… да споделяме всичко. Каквото и да се случи с теб, ще се случи и с мен, хлапе. Обичам те, Енея. — Ние плувахме в топлия въздух и аз я притисках в ръцете си.
— Да — прошепна приятелката ми и яростно ме прегърна. — Обичам те, Рол. Заедно. Време. Да.
После престанахме да говорим. Целувките ни имаха вкус на вино и сол от сълзите й. Правихме любов още много часове, после заедно се унесохме в сън, носейки се сплетени в прегръдките си като морски създания, като едно-единствено чудно морско създание, отпуснато под топлите и приятелски вълни.
26.
На следващия ден се отправихме с кораба на Консула към слънцето.
Бях се събудил с очакването да усетя някакво просветление, сатори от виното на причастието, най-малкото по-дълбоко разбиране за вселената, в най-добрия случай всезнание и всесилие. Вместо това се събудих с пълен мехур, слабо главоболие, но приятни спомени от предишната нощ.
Енея се беше събудила преди мен и когато излязох от тоалетната, бе приготвила кафе, плодове и пресни, топли кифлички.
— Недей да очакваш същото всяка сутрин — усмихнато ми каза тя.
— Ясно, хлапе. Утре аз ще приготвя закуската.
— Омлет? — попита тя и ми подаде чаша с кафе. Счупих херметичния печат, вдишах аромата и изстисках капка в устата си, без да ме е грижа, че ще се изгоря или че мога да изпусна малката сфера горещо кафе във въздуха.
— Естествено — отвърнах аз. — Каквото пожелаеш.
— Желая ти късмет в търсенето на яйца — рече Енея и довърши кифличката си на две хапки. — Това Звездно дърво е хубаво, но няма кокошки.
— Жалко — казах и погледнах през прозрачната стена на капсулата. — А има толкова много места, на които да кацат. — После продължих сериозно: — Хлапе, за виното… искам да кажа, вече минаха около осем стандартни часа и…
— И ти не се чувстваш променен — довърши Енея. — Хмм, предполагам, че си един от тези редки индивиди, върху които вълшебството не действа.
— Наистина ли?
Гласът ми трябва да е прозвучал притеснено или облекчено, а може би и двете, защото тя поклати глава.
— Не, само се пошегувах. Около двайсет и четири стандартни часа. Ще усетиш нещо. Гарантирам ти го.
— Ами ако сме… хм… заети, когато дойде моментът? — попитах аз и вдигнах вежди, за да подчертая въпроса си. Рязкото движение малко ме повдигна от магнитната маса.
Енея въздъхна.
— Долу, момче, преди да съм зашила тези твои вежди на мястото им.
— Ммм — ухилих й се над чашата с кафе. — Обичам, когато говориш така.
— Побързай — каза тя, пъхна чашата си в звуковия миялен автомат и рециклира салфетката си.
С удоволствие дъвчех кифличката си и се наслаждавах на невероятната гледка през стената.
— Да побързам ли? Защо? Ще ходим ли някъде?
— Имаме среща на кораба — отвърна Енея. — На нашия кораб. После трябва да се върнем и да проверим последните приготовления на „Игдразил“ за заминаването утре вечер.