— Защо на нашия кораб? — попитах. — Няма ли да е направо претъпкан в сравнение с всички тези други места?
— Ще видиш — обеща тя. Беше обула меки, сини, стегнати на глезена панталони за нулева гравитация и тясна бяла риза с няколко самозалепващи се джоба. Носеше сиви пантофи. Бях свикнал да ходя бос в капсулата и по различните стъбла.
— Побързай — повтори тя. — Корабът заминава след десет минути и пътуването дотам е дълго.
Наистина бе претъпкан. И макар че вътрешното сдържащо поле поддържаше една шеста g, след нулевата гравитация се чувствах като на Юпитеров свят. Струваше ми се странно да съм в едноизмерна плоскост с всички останали и всичкото това свободно пространство да отива на вятъра. Седнали до пианото, по пейки, на столове и по первазите на холоямката на равнището на библиотеката в кораба на Консула, заедно с нас бяха прокудените Навсън Хамним, Систендж Коридуел, Сиан Кинтана Каан, блестяща в своите пера, двамата сребристи, адаптирани за вакуумни условия прокудени Палу Корор и Дайвендж Никаагат, както и Пол Юри с Ам Чипета. Тук бяха Хет Мастийн и Кет Ростийн. Присъстваше полковник Касад — висок, колкото самите прокудени, — а също Дорье Фамо, която изглеждаше стара и царствена в леденосивата си рокля, прелестно диплеща се при ниската гравитация, Ломо, Рахил, Тео, А. Бетик и Далай лама. Нямаше нито едно от другите разумни същества.
Неколцина от нас излязоха на балкона, за да погледат как вътрешната повърхност на Звездното дърво остава зад кораба, който се издигаше към централната звезда върху стълб от син ядрен пламък.
— Добре дошъл отново, полковник Касад — каза корабът, когато се събрахме на библиотечното равнище.
Вдигнах вежди към Енея, изненадан, че корабът е успял да си спомни своя пътник от някогашните дни.
— Благодаря ти, Кораб — отвърна полковникът. Високият тъмен мъж изглеждаше разсеян и замислен.
Отдалечаването от вътрешната повърхност на Биосферното звездно дърво ме замая по съвсем различен начин, отколкото обикновеното смаляване на планетна сфера. Тук се намирахме във вътрешността на орбиталната структура и макар че виждах пролуки между листата и стволовете, звездните полета от другата страна на слънцето и огромните космически пространства, стотиците хиляди километри и отделянето от привидно твърда повърхност, огромните листа, смалили се в искрящи точици — гледката на този свят, напомнящ на огромен зелен, вдлъбнат океан — и усещането, че съм в някаква невероятно голяма купа и не мога да избягам… всичко това беше почти непреодолимо.
Клоните сияеха със синя светлина от атмосферата в сдържащите полета, придавайки на хилядите кликове преплетени стволове и блещукащи листа някакъв син, електрически блясък, сякаш цялата вътрешна повърхност бе заредена с електрически ток. И навсякъде имаше живот и движение: прокудени ангели с широки сто клика криле не само прелитаха сред клоните, но и плуваха по-надалеч в космоса — навътре към слънцето, отвъд дългите десет хиляди клика коренови системи; безброй по-малки форми на живот искряха в синята атмосферна обвивка — сияйни паяжини, вълшебни вериги, папагали, сини растения, маймуни от Старата Земя, огромни ята тропически риби, плуващи в нулевата гравитация в търсене на овлажнени от комети райони, сини чапли, ята гъски и марсиански кокошки, делфини — отдалечихме се преди да успея да изброя дори само малка част от онова, което виждах.
Още по-нататък започнах да различавам размерите на най-големите форми на живот и рояци форми на живот. От „височина“ няколко хиляди клика можех да видя сияещите множества сини дискове, разумните акератаели, които летяха заедно. След първата ми среща тук със съществата от моята облачна планета бях попитал Енея дали на Биосферното звездно дърво има още, освен двете на съвещанието. „Още няколко — каза приятелката ми. — Още около шестстотин милиона.“ Сега можех да видя безцелното прелитане на акератаелите по въздушните течения от дънер на дънер — отдалечени на стотици километри — на рояци от хиляди, може би дори десетки хиляди. А С ТЯХ летяха покорните им слуги: небесните сепии, зеплините, прозрачни медузи и огромни газови чували с пипала, подобни на онзи, който ме бе изял на облачния свят. Но по-големи. Бях пресметнал, че онова чудовище навярно е дълго десет клика — тези зеплинови чудовища тоябва да бяха дълги неколкостотин клика, а може би много повече, ако се смятаха безбройните пипала, камшичета, опашки и хоботи, които имаха тези същества. Докато ги наблюдавах, осъзнах, че всички тези гигантски зверове на акератаелите изпълняват различни задачи — преплитат клони, стъбла и капсули в сложни биомотиви, кастрят мъртвите клони и големите колкото градове листа на Звездното дърво, закрепват проектирани от прокудените структури или носят материали от една част на Биосферата до друга.