— Колко зеплини контролират акератаелите на Звездното дърво? — попитах Енея, когато се освободи за секунда.
— Не зная — отвърна тя. — Питай Навсън.
— Нямам представа — каза прокуденият. — Те отглеждат колкото са им нужни. Самите акератаели са отличен пример за групов организъм, за кошерен ум… никой от тези дискове поотделно не е разумен… но заедно, те са блестящи. Небесните сепии и други създания от Юпитерови светове се възпроизвеждат според нуждите тук вече повече от седемстотин стандартни години. Предполагам, че около Биосферата работят неколкостотин милиона… а на онова място навярно милиард.
Погледнах надолу към малките фигури по смаляващата се повърхност на Биосферата. Милиард създания, всяко голямо колкото Платото на зъбера на родния ми свят.
Още по-нататък през пролуките между клоните се виждаха много други неща. Онази част, от която идвахме ние, беше най-старата и най-плътната, но по огромната вътрешна извивка на Биосферата имаше дупки — някои съзнателно оставени, други все още незапълнени с жив материал. Но дори тук пространството кипеше от движение — по прецизни траектории между корени, клони, листа и стволове летяха комети, чийто воден дар се изпаряваше от повърхността с помощта на насочени от прокудените и заредени от ерговете топлинни лъчи, изстрелвани от дънерите и от генетично адаптирани огледални листа, широки стотици кликове. Когато се превърнеха във водна пара огромните облаци се понасяха из влачещите се корени и напояваха милиарди квадратни километри листна повърхност.
Още по-големи от кометите бяха десетките внимателно насочени астероиди и пастирски луни, движещи се на няколко хиляди или десетки хиляди километри над вътрешната и външната повърхност на живата сфера — коригираха орбиталната траектория, осигуряваха привличане, за да помогнат на клоните да растат в правилна посока, хвърляха сянка над вътрешната повърхност на Биосферата там, където имаше нужда, и служеха като наблюдателни бази и работни общежития за безбройните прокудени и храмерски градинари, които се грижеха за проекта от десетилетия и векове.
А сега, когато корабът вече се беше отдалечил на половин светлинна минута разстояние и ускоряваше към слънцето, сякаш търсеше точка на прехвърляне, в огромната кухина на зелената сфера като че ли имаше още повече движение: прокудени бойни кораби, всички остарели според стандартите на Мира, с балони на хокингови двигатели или гигантски таранови сдържащи полета, древни унищожители и кораби К-3 от отдавна изчезнала епоха, изящни товарни кораби с огромни заоблени платна от сияеща монотъкан… и навсякъде прокудените ангели, размахващи криле и блестящи, докато се носеха към слънцето или летяха назад към Биосферата.
Енея и другите се отдръпнаха навътре, за да продължат обсъждането си. Темата бе важна — отново опит да открият начин да попречат на Мира да атакува, някаква маневра или отвличане на вниманието, което да не позволи на трупащия се флот да се прехвърли тук, — но аз си мислех за по-важни неща.
Когато А. Бетик се обърна да напусне балкона, докоснах десния ръкав на андроида.
— Можеш ли да останеш, за да поговорим за минута?
— Разбира се, г. ЕНДИМИОН. — Гласът на синьокожия мъж беше внимателен, както винаги.
Изчаках да останем сами на балкона. Монотонният разговор отвътре ни позволяваше известно уединение и аз се облегнах на перилата.
— Съжалявам, че нямахме възможност да си поприказваме, откакто пристигнах на Звездното дърво — започнах аз.
Голият скалп на А. Бетик блестеше под силната слънчева светлина. Сините му очи бяха спокойни и приятелски.
— Няма нищо, г. Ендимион. Събитията след пристигането ни бяха изключително вълнуващи. Съгласен съм, обаче че тази конструкция кара човек да търси възможности да говори за нея. — Той махна със здравата си ръка към огромната заобленост на Звездното дърво, която сякаш започваше да избледнява близо до пламтящото слънце.
— Не искам да разговаряме за Звездното дърво или за прокудените — тихо отвърнах аз и се наведох малко по-близо към него.
А. Бетик кимна и зачака.
— Беше ли с Енея на всички светове между Старата Земя и Тян Шан — продължих. — На Иксион, Мауи-обетована, Ренесанс Вектор и другите?
— Да, г. ЕНДИМИОН. Имах честта да пътувам с нея през цялото време, докато позволяваше на други да я придружават.
Прехапах устната си, осъзнал, че се каня да се направя на глупак, но нямах друг избор.