Енея направи добре познатия ми жест.
— Няма никаква гаранция… но ако ги накара да загубят равновесие, тогава ще те използват мигновените си роботи, за да отложат атаката. Предполагам, че си струва да опитаме.
— И какво ще гласи съобщението? — попита Рахил.
— Моля те, подай ми онзи пергамент и перото — каза Енея.
Тео й донесе нещата и ги остави върху „Стенуея“. Всички — включително аз — се стълпихме наоколо, докато Енея пишеше:
До папа Урбан XVI и кардинал Лурдъсами:
Идвам на Пацем във Ватикана. Енея:
— Ето. — Младата ми приятелка подаде пергамента на Навсън Хамним. — Моля те, постави това в куриера, когато се приземим, включи радиопредавателя на „съобщение“ и го изстреляй към системата Пацем.
Прокуденият пое пергамента. Още не бях придобил способността да чета изражението на лицата на прокудените но ми беше ясно, че нещо го кара да се колебае. Навярно блед вариант на паниката и объркването, които изпълваха гърдите ми в момента.
„Идвам на Пацем.“ Какво означаваше това, по дяволите? Как би могла да отиде на Пацем и да оцелее? Не можеше. И където и да отиваше, бях сигурен в едно… че ще бъда до нея. Което означаваше, че тя ще убие и мен, ако изпълнеше обещанието си. А Енея винаги спазваше дадената дума. „Идвам на Пацем.“ Може би това бе просто хитър ход, за да спре флота им? Празна заплаха… начин да ги обърка? Искаше ми се да разтърся любимата си, докато не изпаднеха зъбите й или докато не ми обяснеше всичко.
— Рол — повика ме тя и ми даде знак да се приближа. Помислих си, че навярно това е обяснението, което исках, че е прочела изражението на лицето ми от другата страна на стаята и че е забелязала бушуващия в мен смут, но Енея просто каза:
— Палу Корор и Драйвендж Никаагат ще ми покажат какво е да летиш като ангел, искаш ли да дойдеш с мен? Ще дойде и Ломо.
„Да летя като ангел?“ За миг бях сигурен, че говори глупости.
— Ако искаш да дойдеш, имат един резервен пластокостюм — продължаваше Енея. — Но вече трябва да тръгваме. Почти стигаме до Звездното дърво и корабът ще кацне след няколко минути. Хет Мастийн трябва да продължи с товаренето на „Игдразил“, а аз имам да правя още сто неща.
— Да — отвърнах аз, без да зная с какво се съгласявам. — Ще дойда. — В момента бях достатъчно кисел, за да си помисля, че този отговор е чудесна метафора за цялата ми десетгодишна одисея: „да, не зная какво правя или в какво се замесвам, но можеш да разчиташ на мен.“ Един от адаптираните за космоса прокудени, жената на Палу Корор, ни подаде пластокостюмите. Бях използвал пластокостюми, разбира се — последният път бе само няколко седмици преди това, когато двамата с Енея се бяхме изкачили на Великия връх на Средното царство на Тян Шан, — макар че ми се струваше преди месеци или години. Но никога не бях виждал или пипал такъв костюм.
Пластокостюмите датират от много векове. Идеята беше, че най-добрият начин да не експлодираш във вакуума не е огромният скафандър като в първите дни на космическите полети, а толкова тънко покритие, че да позволява на потта да излиза навън, като в същото време предпазва кожата от ужасната горещина, студ и вакуум в космоса. Пластокостюмите не се бяха променили много през всички тези векове, освен въвеждането на дихателните влакна и осмозните плоскости. Разбира се, последният ми пластокостюм беше произведен в Хегемонията и функционираше отлично, докато Радамант Немес не го раздра на парчета.
Но това не бе обикновен пластокостюм. Палу Корор пусна в ръцете ми сребърна материя, течна като живак и топла като протоплазма. Наистина се движеше като живак. Не, движеше се като живо създание. Едва не го изпуснах от удивление и го хванах с другата си ръка, само за да видя, че потича няколко сантиметра нагоре по китката и ръката ми като някакво месоядно извънземно.
Трябва да бях казал нещо на глас, защото Енея рече:
— Наистина е жив, Рол. Пластокостюмът е организъм… генетично оформен и нанотехнологизиран… но дебелината му е само три молекули.
— Как да го облека? — попитах, докато го гледах да тече по ръката ми към ръкава на туниката ми, а после да се връща обратно. Имах впечатлението, че това по-скоро е хищник, а не дреха. А проблемът с всеки пластокостюм беше, че трябваше да се носи върху кожата: човек не носеше дрехи под пластокостюм. Където и да е.
— Ами — каза Енея, — лесно е… Няма нужда да го навличаш като старите пластокостюми. Просто се съблечи, застани неподвижно и го пусни върху главата си. Той ще потече отгоре ти. И трябва да побързаш.
Това не ме ентусиазира особено.
Двамата с Енея се извинихме и изтичахме нагоре по спиралната стълба към спалнята в носа на кораба. Там бързо се съблякохме. Погледнах към любимата ми — застанала гола до древното (и много удобно, както си спомнях) легло на Консула — и ми се прииска да й предложа да използваме по-добре времето до приземяването на кораба. Но Енея само размаха пръст към мен, вдигна топката сребърна протоплазма над главата си и я пусна върху косата си.