Хванали се за ръце, двамата с Енея скочихме едновременно.
Тя пусна ръката ми и ние с въртене се отдалечихме един от друг. Сдържащото поле се разтвори и ни изтласка на безопасно разстояние. Ядреният двигател спря, докато петимата се отдалечавахме от кораба, после отново се запали — корабът като че ли се понесе напред по-бързо от нас — и ние продължихме да падаме надолу. Усещането беше непреодолимо — пет сребърни фигури с разперени ръце, все повече отделящи се една от друга, всичките полетели към дантелата на Звездното дърво на няколко хиляди клика под нас. После се отвориха крилете ни.
«За нашите цели днес леките криле трябва да са широки само около километър — разнесе се в ушите ми гласът на Палу Корор. — Ако пътувахме по-надалеч или по-бързо, щяха да са много по-големи… навярно неколкостотин километра.»
Когато повдигнах ръце, от пластокостюма ми изскочиха енергийни плоскости, напомнящи на криле на пеперуда. Усетих внезапен прилив на слънчева светлина.
«В момента усещаме течението на първичното магнитно поле, което следваме — поясни Палу Корор. — Ако ми позволите да овладея костюмите ви за момент… ето.»
Гледката се промени. Погледнах наляво, където падаше Енея, вече на няколко клика разстояние — блестяща сребърна пеперуда с разширяващи се златни криле. Другите сияеха зад нея. Можех да видя слънчевия вятър, натоварените частици и течения от плазма, виещи се по безкрайно сложната геометрия на хелиосферата — червени линии спирално магнитно поле, усукващо се така, сякаш нарисувано на вътрешните повърхности на постоянно движещ се наутилус. Всички тези извити, многопластови, пъстри гърчещи се плазмени нишки се стичаха към слънцето, което вече не изглеждаше като бледа звезда, а бе център на милиони сливащи се полета, цели пластове плазма, изтласквани със скорост от четиристотин километра в секунда и привличани в тези фигури от пулсиращи магнитни полета. Можех да видя лилавите ленти на носещите се навътре магнитни линии, преплитащи се с тъмночервените избухващи навън течения, виждах сините въртопи на хелиосферична ударна вълна около външните краища на Звездното дърво, луните и кометите, които се врязваха в плазмената среда като кораби, плаващи във фосфоресциращи нощни морета, виждах нашите златни криле, които взаимодействаха с тази плазмена и магнитна среда, улавяйки фотоните като милиарди светулки в мрежите си, повърхностите им се носеха към плазмените течения, сребърните ни тела ускоряваха по огромните сияещи гънки и по спиралните магнитни геометрии на хелиосферичната матрица.
Освен това подсилено зрение, оптиката на костюмите представяше информация за траекторията и данни, които не означаваха нищо за мен, но трябва да бяха въпрос на живот и смърт за тези адаптирани към космоса прокудени. Премигваха уравнения и функции и сякаш се носеха някъде в далечината. Спомням си само един пример:
???
и
???
и
???
и
???
и
???
Макар да не разбирах нито едно от тези уравнения, знаех, че приближаваме към Звездното дърво с прекалено висока скорост. Освен ускорението от кораба, бяхме набрали собствена инерция от слънчевия вятър и плазменото течение. Започвах да виждам как тези енергийни криле могат да отдалечат човек от звезда — при това с внушителна скорост, — но нямах представа как можеше да се спре на разстояние, което ми се струваше по-малко от хиляда километра.
«Фантастично е — разнесе се гласът на Ломо. — Удивително.»
Завъртях глава, за да погледна към нашия приятел летец от Тян Шан далеч наляво и на много километри под нас. Вече беше влязъл в зоната на листата и пикираше точно над синята замъгленост на сдържащото поле, което заобикаляше клоните и пространствата помежду им като осмозна мембрана.
«Как го е направил, по дяволите?» — зачудих се аз. Отново трябва да бях предал мисълта на гласните си струни, защото чух дълбокия, характерен смях на Ломо. «ИЗПОЛЗВАЙ крилете, Рол. И оказвай съдействие на дървото и ерговете!»
Да оказвам съдействие на дървото и ерговете ли? Приятелят ми трябва да бе загубил разсъдъка си.
Тогава видях, че Енея е разперила криле и манипулира с тях едновременно с мисъл и движение на ръцете, погледнах зад нея към света от клони, който с ужасяваща скорост се приближаваше към нас, и започнах да проумявам номера.
«Така е добре — чух гласа на Драйвендж Никаагат. — Уловете вятъра. Добре.»
Видях двамата адаптирани прокудени да трепкат с криле като пеперуди. Издигащото се от Звездното дърво течение от плазмена енергия ги заобиколи и внезапно мина покрай тях, сякаш бяха разтворили парашути, докато аз продължавах да пропадам в пространството.